Жежко е, а съм убеден, че е доста рано. Чака ни път обаче и ставаме. Търсейки място да разтоваря, и аз не знам какво точно, защото не сме консумирали много храна, изскачам на огромна поляна. Мястото се намира на около 20 метра от палатката. В тъмното обаче нямаше как да го видим. Сега снощното ми настроение ми се струва комично и ми става забавно от случката. Стягаме раниците и се спускаме отново към Литохоро, за да се освежим и закусим. Опваме се на площадчето близо до чешмата, Вики взима сладолед, кафе и ябълка. Докато група туристи слуша лекция на чешки или някакъв подобен език, аз небрежно си мия зъбите до тях. Всички се правят, че не ме виждат. Харесва ми да провокирам хората – в крайна сметка има ли нещо нередно в това, че си мия зъбите? Може би те не го правят? Или не е възпитано да си миеш зъбите на площада? Може би все пак е по-добре да не си миеш зъбите въобще, вместо да се излагаш? А може би аз прекалявам? Пътувайки, често забелязвам, че хората ме гледат като някой бездомник. Разликата обаче е, че аз бих могъл да се чувствам у дома навсякъде. Домът не е място, това е състояние на духа. Да го ограничиш до няколко стени и таван е не по-лошо от това да живееш в кашон. Ето за това ми е най-благо да си мия зъбите навън, някъде сред природата, а не затворен в една баня, където пръднята кънти с минути и даже не се разнася.
Далеч не толкова замислени всъщност, ние се отправяме към изхода на градчето. По пътя минаваме покрай чуден парк. Вики само ме поглежда победоносно… Снощи, когато търсихме място за спане, тя предложи да пробваме местния парк. Аз й казах, че първо – тук парковете не са като нашите, ако въобще ги има, и второ – докато го намерим тоя парк ще стане сто часа. Парка си е супер всъщност и определено съществува. Освен това, както каза тя, можехме просто да попитаме къде се намира. Понякога забравям, че мога да питам хората… Сваляме раниците до някаква военна база – напомня ми на затвор и се сещам за историята на един приятел. Стопирал пред затвор в Щатите точно до табела „Не качвайте стопаджии“. Съвсем скоро го качил някакъв готин хипар – когато човек е спокоен и няма велики претенции към живота често нещата му се получават лесно и безпроблемно.
Чакаме двадесетина минути, но трафикът е слаб. Таман решаваме да тръгнем надолу, за да излезем на крайбрежния път и ни спира кола. Кара младеж на нашите години и може да ни метне до къде? До крайбрежния път. Симпатяга е, живее в Шотландия и говори гръцки английски с шотландски акцент – забавно е. Бил два пъти в България – на шампионат по карате и на метал концерт. Усмихнат е и ми харесва излъчването му. Жалко, че сме заедно едва за няколко километра. Когато ни оставя ни предлага да ни даде пари за транспорт. Ние отказваме и му обясняваме, че дори и да имахме, пак бихме пътували на стоп. Това е просто нашият начин. Изпраща ни с предупреждение, че днешният ден ще е много горещ. Като гледам има право – още е сутрин, а ние вече се пържим.
Не след дълго ни спира нова кола, джип с немска регистрация. Вътре две лелки. Шофьорката е гъркиня, която живее в Германия, а до нея седи нейна приятелка, явно от там. Тя не говори. Разказва ни за своите деца, как и те пътуват – били са на доста приятни места, на които и аз искам да отида. Нова Зеландия, Япония, Щатите. И това ще стане някой ден, има време. Като цяло не говорим много-много и те ни оставят едва петнадесетина километра надолу по пътя.
Тук отново попадаме в зоната на пътните ремонти. Загрижен старец ни предупреждава да не продължаваме пеша по магистралата, защото напред има тунел. Има право и ние оставаме да стопираме на разклона, на който ни оставиха. Няма и десет минути и спира нова кола – аз съм направо изумен. Подготвен бях за часове чакане в Гърция. Предишният ми опит, както и на всички мои познати, не бе много положителен. На всичкото отгоре – отново жена. Че мен толкова жени само в Италия са ме качвали – място където стопа е почти невъзможен, впрочем. Мацката е учителка по информатика. Пътувала е на стоп като по-млада – ето защо е спряла. Говорим си за доста неща, но най-вече в нейната сфера. Разбирам, че от няколко години децата изучават информатика още от първи клас. Как се сменят времената. В парка слушам реплики между 5-6 годишни момиченца: „Е, ако не ми харесва играта, ще си я деинсталирам.“ Честно казано и аз на 5-6 години знаех как се инсталира и де-инсталира игра, но това беше, защото баща ми се занимаваше малко или много с компютри. Сега всичко това е толкова достъпно. Много ми се иска да бъда толерантен гледайки как хлапетата са забили погледи в някакви малки екранчета и цъкат ли цъкат. Ами стражари и апаши? Криеницата? Защо всички дървета в квартала са отрупани с плодове? Ние знаехме вкуса на всяка джанка в нашия и съседните два квартала. Всичко се обираше още преди да узрее. И все пак всяко нещо с времето си и всяко време с нещото си. Това е тяхното време и то просто е различно от нашето.
Приятно си говорим и следващите осемдесет километра до Солун минават бързо. Толкова бързо, че не осъзнавам, че вече влизаме в града. Слизаме на околовръстното. Ужас, ей тук предчувствам бедата. Май трябваше да продължим по магистралата, а не да се забиваме в града. Тая схема съм я играл и последния път ни се наложи да чакаме първо 6 часа, след това да преспим в Солун и на следващия ден да чакаме още 4 докато се измъкнем. Пробваме да стопираме все пак, но тук хората си влизат в града – никой не спира. Е, видяло се е, ще се ходи. Тръгваме и си спомням думите на каратиста от Литохоро – днес ще е горещ ден. Сега го изпитваме на главите си. Пече ни отгоре и отдолу, като в пещ сме. Питаме на няколко места дали това е правилният път – това бил. Няколко километра и няколко опита за стоп по-късно изглеждаме съвсем окаяни. Водата ни привършва, а сега имаме най-голяма нужда от нея. Човек с маркуч си полива балкона, къщата му е съвсем на шосето. Първо си мисля дали не може и мен да ме полее малко, но се ограничаваме с това да го попитаме за вода. Даваме му бутилка, той се бави нещо, през това време жена, може би майка му, излиза да провери какво се случва. Ние поздравяваме, а тя бързо изчезва навътре говорейки на гръцки. Той се връща с две бутилки, едната от които пълна с лед. Ех, жив да си човече, спасяваш ни! Благодарим сияейки и, вече обърнали се да си вървим, чуваме, че жената нещо ни вика. Поглеждам и виждам, че държи пъпеш и го подава към нас. Не знам как да й благодаря. Всичко, което мога да направя е да се усмихна и да я помня, и когато следващия път псувам кофти стопа в Гърция, да се замисля, че хубави хора има и тук, както и навсякъде другаде по света.
Вървим си и се пържим, пържим се и си вървим. Спираме за почивка малко на сянка пред някакъв магазин. На Вики й е малко лошо. Добре, че е ледът. Доста ни помага и на двамата. След кратък отдих продължаваме. Засичаме някакъв ентусиаст, който си прави джогинг по най-ужасната алея на света – между магистралата и някакъв друг път. На нея има едно дърво и две чешми, от които тече вряла вода. Той се плиска с нея съвсем небрежно под мишниците когато ни задминава за втори път – тичка си напред назад, докато ние се влачим като сополи. Решавам да пробвам водата, но тя буквално ми изгаря пръстите. Чисто луд. Как да е, с триста зора стигаме до някакво по-обещаващо място – поне има табелка за Серрес. Стопираме без много късмет. Спира ни кола, която пътува за Хълкидики. Шофьорът ни казва, че това всъщност не е пътят за Серрес, трябвало да минем отгоре по моста. Не сме сигурни, за това се провиквам през пътя на някакъв друг шофьор просто с въпросителното „Serres?” и две ръце сочещи в различните посоки – той потвърждава. Появяваме се горе над моста и най-после сме на изхода на този проклет град… което абсолютно нищо не значи. Стигаме до бензиностанция където вече чакат две групи стопаджии – момче и момиче поляци, които пътуват за Скопие и май са объркали пътя, и двама французи, пътуващи за Кавала. Ние се нареждаме след тях пред някакъв гъзарски магазин за мебели.
От тук започва едно голямо нищо. Просто чакаме и сваляме килограми на тая магистрала. Никой не спира. Поляците били чакали три часа преди ние да се появим. Те не изглеждат особено активни, така че не се учудвам, но все пак… Тридесетина минути по-късно някой взима франсетата. Това е малка победа – някой поне се махна от тук. Надяваме се тайно ние да сме следващите. А бе съвсем явно си се надяваме всъщност, но това не помага. Вики ми се ядосва, защото аз с моята нагласа, че стопа от Солун бил кофти, съм го направил такъв. Е, не знам какво да кажа. Може и така да е, макар че не е. Стопа просто си е кофти и толкоз. Пък. Няколко часа по-късно единствената промяна е, че сянката, под която стоим, се е преместила малко. Водата свършва за пореден път и се отправям към гъзарския магазин за мебели. Вики беше ходила по-рано до кенефа и беше пълнила вече. Влизам и, разбира се, ме проследяват леко неодобрителни погледи. Как си забравих леопардовото трико, да му се не види! Посреща ме господин, които ме пита какво искам. Посочвам му бутилката и му казвам, че умирам от жажда, вече ми тече пясък от ушите и т.н. Просто питам за вода всъщност. Той ме води на някъде и ме пита адекватно дали искам за миене или за пиене. Стигаме до едно бидонче (тук е доста просторно и ние наистина изминаваме разстояния) с минерална вода, която е и студена на всичкото отгоре. Започвам да наливам и друг един симпатяга ми казва да не допирам бутилката до чучура. Има право, проказата е заразна! Но наистина има право де, за това се извинявам, пълня си бутилката и си излизам.
Някъде на третия или четвъртия час от пърженето ни спира кола. Който и да е, е най-якият човек на света. Той ни казва обаче, че може да ни метне само няколко километра, защото бил в друга посока. Колкото-толкова, само да се махнем от тук. А човекът наистина се оказва голям пичага. Обичал и той да ходи насам натам, но все не успявал да отиде до Олимп. Неговите приятели били много несериозни или ги мързяло. Насърчавам го да отиде сам и да си направи кефа. Разказвам му, че и аз в началото чаках, чаках да отида някъде с някой и така и не дочаках. Просто започнах да ходя сам. И тогава изведнъж хората започнаха да искат да идват с мен. Той се кефи. Казва, че най-вероятно наистина ще го направи и аз му вярвам някак. Отново ми е малко тъжно, че се возим заедно за толкова кратко. Разделяме се с усмивки и добри пожелания. Излизаме от колата и той отпрашва, но една шапка изпада. Явно Вики я е закачила с раницата си или нещо такова. Махаме му, викаме му, но той е вече твърде далеч. Гледаме се тъпо. Чувстваме се тъпо. Ебаси пича, а ние все едно му откраднахме шапката… Какво ли ще си каже сега. Може да му е била със сантиментална стойност. Ей такива мисли ни минават през главите и на двамата и ни става все по-неловко и неудобно… Това беше Алекс, който живее и бачка в Холандия от няколко години. Ако някой го познава – да пише. Поне да му се извиним.
Не чакаме дълго, независимо, че мястото не е добро за стопиране. Спира ни кола с плевенска регистрация. Спасение? Търчим към нея и започваме развълнувано да говорим на български – те ни говорят на гръцки, а бе нещо не се разбираме. „А бе вие българи ли сте, бе?“ Разбрахме се. Качваме се в сериозна трошка, изключително мръсна и разпадаща се. Забелязвам, че колата се пали с жички, а не с ключ. Имената на нашите хора са Светльо и Хасан. Роми от Провадия, но живеят в Гърция от много години. Малко съм нащрек – не съм сигурен къде попаднахме. Говорим си и виждам само очите на шофьора, Светльо, и те изглеждат усмихнати. От време на време го поглеждам докато той не ме гледа. Не изглежда лош човек. Говорят си нещо на ромски и после Светльо се обръща към нас. „Не се притеснявайте, ние сме си цигани и така си говорим. Не е нещо за вас, просто колата нещо не върви.“ Сега ми прави впечатление, че когато кара направо волана е навит на ляво. Когато се завива на дясно, воланът се изправя. Той разправя и че биела в ляво когато натиснел спирачката. Къде попаднахме наистина? Въпреки всичко, е супер забавно. Те ни разпитват как така пътуваме, от къде идваме и им е истински интересно. Говорим си колко малко всъщност му трябва на човек да живее. Те разказват техни истории. Отиват само до границата – Хасан не можел да я мине, защото му изтекли отдавна документите и ако го хванат няма да може да се върне обратно в Гърция. Брат му обаче току-що бил излязъл от затвора и те му носят пари да се прибере в Провадия. Той чакал гладен на границата. Странно е наистина, но тези хора са абсолютни душици и все пак съм още нащрек. Спираме на бензиностанция и Светльо ни черпи по един студен чай. Той е на бира, пие вече втора или трета. Разправя ни, че без да пие не се качва в кола. Абсолютни образи. Вики се опитва да им вкара малко разум в главите, но май няма смисъл.
В шеги и закачки минава времето до границата. Светльо държи да я мине заедно с нас и да ни черпи по едно ядене в кръчмата. Ние малко бързаме, защото вече е доста късно, но все пак аз се навивам. Някак ми е неудобно да му откажа, виждам, че ще се обиди. Добър човек е, независимо от всичко останало. Яд ме е, че имам толкова много предразсъдъци, но опитвам да ги чистя. Гранична полиция, виждайки ни заедно, веднага го подхващат с „Какви са тия, какво правят с теб?!“ Аз само се хиля и нищо не казвам. Разбират, че сме българи в последствие и всичко е точно. Срещаме най-после и брата на Хасан – изглежда като ухилено детенце. Сигурно е на тридесетина години. Сядаме в кръчмата и повечето хора наоколо ни гледат изпод вежди. И те имат да чистят доста. Сега вече, дори и да бързам, на пук бих поостанал. Пък и не е като да ми е лошо. Все пак се ограничаваме с по едно кафе, което Светльо или Събри, както му е циганското име, ни поръчва. Говорим си още малко, разменяме контакти и успяваме да се измъкнем от този добряга, който всячески иска да ни помогне. Даже ни предлага да плати на някой да ни закара до София.
Излизаме и засичаме поляците от по-рано. Явно са си сменили дестинацията – и без това бяха на грешния път. Чакаме доста време и наблюдаваме пухкавите облачета на фона на красивия залез. Слънцето вече се скрива и ни спира кола, но е само до отбивката за Марикостиново – едва няколко километра. Оставя ни на прашен завой. От там ни поема един чичо, който ми се струва, че е лекар (просто го чувам какво говори по телефона – не съм някой гадател). Кара ни до Петрич и се отбива от пътя си за да ни изкара от града на най-удобното място за стоп и близо до гарата – за всеки случай. Добра услуга ни прави. Все пак не си хващаме влака ами нова кола – бус всъщност – до Сандански. В буса не говорим много, предимно се возим. И двамата сме доста уморени от дългия ден започнал преди около вече 13 часа. В Сандански знам мястото за стоп и също съм бедствал там. Знам също така, че парка е перфектен за палатка и никой нищо няма да ни каже на сутринта. Спокоен съм. Така или иначе вече е тъмно и малко се съмнявам някой да спре. Разминаваме се с един поп, който ни поздравява като колеги. Не съм сигурен какво точно се случва с всички тия попове по време на нашия трип, но му се радвам.
Махаме, не дълго, и ни спира такси. Става ми малко смешно. Отивам да проверя какво иска. Казвам му, че пътуваме на автостоп и нямаме пари. Той повдига рамене и казва, че няма проблем. Нещо ни е малко странна комуникацията. Не мога да разбера иска ли да ни вземе, не иска ли. В крайна сметка се качваме и разбираме, че пътува чак до София. Бяхме се разбрали да ни метне до Благоевград, но питам има ли проблем да ни закара до София. А бе странна е комуникацията наистина и аз търся вината в себе си. Представям си, че Гъливър е в страната на лилипутите. Аз съм лилипут. Огромният ботуш на Гъливър ме смачква. Не трябваше да му влизам така на човека – това, че кара такси, не значи, че не иска да ни помогне. Спомням си, че веднъж се бях прибрал в България по нощите със самолет, но не исках никой да знае, че съм тук. Нещо като изненада. Реших, че ще ходя пеша до НДК да си обменя пари. Така или иначе имах автобус чак на сутринта и нямаше какво да правя до тогава. Още на моста след летището едно такси забави до мен и шофьорът ме попита на къде отивам. Аз му казах, че няма значение, просто се разхождам и ми е приятно. Той предложи да ме откара безплатно и аз му отказах. Наистина ми беше хубаво да дишам гадния софийски въздух – не бях се прибирал отдавна у дома. Той ми се учуди, но аз си го помня и до ден днешен. Е… истината е, че помня и доста таксиджии, които са ми спирали на стоп и са ми искали някакви невероятни пари да ме закарат до някъде. Урок все пак. Нашият шофьор в крайна сметка е странна птица, може би нещо му се е случило и не му се говори или просто си е такъв. Остатъкът от пътя минава в слушане на стари български песни и звука от въздуха, който се цепи в отворения прозорец на колата.
Ето ни най-после в София. В 11:50 вечерта стигаме там от където тръгнахме преди четири дни. Градски транспорт няма и решаваме да си се приберем пеша от околовръстното. Нашите приятели обаче си пийват бира в парка и аз се замислям, че предпочитам да ги видя. За това сега си взимаме истинско такси и го насочваме директно към денонощния за по бира на Раковска. Шофьора не спира да мрънка колко му е гаден живота и как имал две висши. За 15 минути прави сериозни опити да ни развали кефа. Аз дори не го слушам – хич не ме интересува, аз се чувствам перфектно.
С бира в ръка, големи раници на гръб и широки и уморени усмивки се появяваме на „Кристал“. Радвам се да видя познатите физиономии и да споделя с тях емоциите, които събираме от няколко дни. Беше си приятно пътешествие.
Далеч не толкова замислени всъщност, ние се отправяме към изхода на градчето. По пътя минаваме покрай чуден парк. Вики само ме поглежда победоносно… Снощи, когато търсихме място за спане, тя предложи да пробваме местния парк. Аз й казах, че първо – тук парковете не са като нашите, ако въобще ги има, и второ – докато го намерим тоя парк ще стане сто часа. Парка си е супер всъщност и определено съществува. Освен това, както каза тя, можехме просто да попитаме къде се намира. Понякога забравям, че мога да питам хората… Сваляме раниците до някаква военна база – напомня ми на затвор и се сещам за историята на един приятел. Стопирал пред затвор в Щатите точно до табела „Не качвайте стопаджии“. Съвсем скоро го качил някакъв готин хипар – когато човек е спокоен и няма велики претенции към живота често нещата му се получават лесно и безпроблемно.
Чакаме двадесетина минути, но трафикът е слаб. Таман решаваме да тръгнем надолу, за да излезем на крайбрежния път и ни спира кола. Кара младеж на нашите години и може да ни метне до къде? До крайбрежния път. Симпатяга е, живее в Шотландия и говори гръцки английски с шотландски акцент – забавно е. Бил два пъти в България – на шампионат по карате и на метал концерт. Усмихнат е и ми харесва излъчването му. Жалко, че сме заедно едва за няколко километра. Когато ни оставя ни предлага да ни даде пари за транспорт. Ние отказваме и му обясняваме, че дори и да имахме, пак бихме пътували на стоп. Това е просто нашият начин. Изпраща ни с предупреждение, че днешният ден ще е много горещ. Като гледам има право – още е сутрин, а ние вече се пържим.
Не след дълго ни спира нова кола, джип с немска регистрация. Вътре две лелки. Шофьорката е гъркиня, която живее в Германия, а до нея седи нейна приятелка, явно от там. Тя не говори. Разказва ни за своите деца, как и те пътуват – били са на доста приятни места, на които и аз искам да отида. Нова Зеландия, Япония, Щатите. И това ще стане някой ден, има време. Като цяло не говорим много-много и те ни оставят едва петнадесетина километра надолу по пътя.
Тук отново попадаме в зоната на пътните ремонти. Загрижен старец ни предупреждава да не продължаваме пеша по магистралата, защото напред има тунел. Има право и ние оставаме да стопираме на разклона, на който ни оставиха. Няма и десет минути и спира нова кола – аз съм направо изумен. Подготвен бях за часове чакане в Гърция. Предишният ми опит, както и на всички мои познати, не бе много положителен. На всичкото отгоре – отново жена. Че мен толкова жени само в Италия са ме качвали – място където стопа е почти невъзможен, впрочем. Мацката е учителка по информатика. Пътувала е на стоп като по-млада – ето защо е спряла. Говорим си за доста неща, но най-вече в нейната сфера. Разбирам, че от няколко години децата изучават информатика още от първи клас. Как се сменят времената. В парка слушам реплики между 5-6 годишни момиченца: „Е, ако не ми харесва играта, ще си я деинсталирам.“ Честно казано и аз на 5-6 години знаех как се инсталира и де-инсталира игра, но това беше, защото баща ми се занимаваше малко или много с компютри. Сега всичко това е толкова достъпно. Много ми се иска да бъда толерантен гледайки как хлапетата са забили погледи в някакви малки екранчета и цъкат ли цъкат. Ами стражари и апаши? Криеницата? Защо всички дървета в квартала са отрупани с плодове? Ние знаехме вкуса на всяка джанка в нашия и съседните два квартала. Всичко се обираше още преди да узрее. И все пак всяко нещо с времето си и всяко време с нещото си. Това е тяхното време и то просто е различно от нашето.
Приятно си говорим и следващите осемдесет километра до Солун минават бързо. Толкова бързо, че не осъзнавам, че вече влизаме в града. Слизаме на околовръстното. Ужас, ей тук предчувствам бедата. Май трябваше да продължим по магистралата, а не да се забиваме в града. Тая схема съм я играл и последния път ни се наложи да чакаме първо 6 часа, след това да преспим в Солун и на следващия ден да чакаме още 4 докато се измъкнем. Пробваме да стопираме все пак, но тук хората си влизат в града – никой не спира. Е, видяло се е, ще се ходи. Тръгваме и си спомням думите на каратиста от Литохоро – днес ще е горещ ден. Сега го изпитваме на главите си. Пече ни отгоре и отдолу, като в пещ сме. Питаме на няколко места дали това е правилният път – това бил. Няколко километра и няколко опита за стоп по-късно изглеждаме съвсем окаяни. Водата ни привършва, а сега имаме най-голяма нужда от нея. Човек с маркуч си полива балкона, къщата му е съвсем на шосето. Първо си мисля дали не може и мен да ме полее малко, но се ограничаваме с това да го попитаме за вода. Даваме му бутилка, той се бави нещо, през това време жена, може би майка му, излиза да провери какво се случва. Ние поздравяваме, а тя бързо изчезва навътре говорейки на гръцки. Той се връща с две бутилки, едната от които пълна с лед. Ех, жив да си човече, спасяваш ни! Благодарим сияейки и, вече обърнали се да си вървим, чуваме, че жената нещо ни вика. Поглеждам и виждам, че държи пъпеш и го подава към нас. Не знам как да й благодаря. Всичко, което мога да направя е да се усмихна и да я помня, и когато следващия път псувам кофти стопа в Гърция, да се замисля, че хубави хора има и тук, както и навсякъде другаде по света.
Вървим си и се пържим, пържим се и си вървим. Спираме за почивка малко на сянка пред някакъв магазин. На Вики й е малко лошо. Добре, че е ледът. Доста ни помага и на двамата. След кратък отдих продължаваме. Засичаме някакъв ентусиаст, който си прави джогинг по най-ужасната алея на света – между магистралата и някакъв друг път. На нея има едно дърво и две чешми, от които тече вряла вода. Той се плиска с нея съвсем небрежно под мишниците когато ни задминава за втори път – тичка си напред назад, докато ние се влачим като сополи. Решавам да пробвам водата, но тя буквално ми изгаря пръстите. Чисто луд. Как да е, с триста зора стигаме до някакво по-обещаващо място – поне има табелка за Серрес. Стопираме без много късмет. Спира ни кола, която пътува за Хълкидики. Шофьорът ни казва, че това всъщност не е пътят за Серрес, трябвало да минем отгоре по моста. Не сме сигурни, за това се провиквам през пътя на някакъв друг шофьор просто с въпросителното „Serres?” и две ръце сочещи в различните посоки – той потвърждава. Появяваме се горе над моста и най-после сме на изхода на този проклет град… което абсолютно нищо не значи. Стигаме до бензиностанция където вече чакат две групи стопаджии – момче и момиче поляци, които пътуват за Скопие и май са объркали пътя, и двама французи, пътуващи за Кавала. Ние се нареждаме след тях пред някакъв гъзарски магазин за мебели.
От тук започва едно голямо нищо. Просто чакаме и сваляме килограми на тая магистрала. Никой не спира. Поляците били чакали три часа преди ние да се появим. Те не изглеждат особено активни, така че не се учудвам, но все пак… Тридесетина минути по-късно някой взима франсетата. Това е малка победа – някой поне се махна от тук. Надяваме се тайно ние да сме следващите. А бе съвсем явно си се надяваме всъщност, но това не помага. Вики ми се ядосва, защото аз с моята нагласа, че стопа от Солун бил кофти, съм го направил такъв. Е, не знам какво да кажа. Може и така да е, макар че не е. Стопа просто си е кофти и толкоз. Пък. Няколко часа по-късно единствената промяна е, че сянката, под която стоим, се е преместила малко. Водата свършва за пореден път и се отправям към гъзарския магазин за мебели. Вики беше ходила по-рано до кенефа и беше пълнила вече. Влизам и, разбира се, ме проследяват леко неодобрителни погледи. Как си забравих леопардовото трико, да му се не види! Посреща ме господин, които ме пита какво искам. Посочвам му бутилката и му казвам, че умирам от жажда, вече ми тече пясък от ушите и т.н. Просто питам за вода всъщност. Той ме води на някъде и ме пита адекватно дали искам за миене или за пиене. Стигаме до едно бидонче (тук е доста просторно и ние наистина изминаваме разстояния) с минерална вода, която е и студена на всичкото отгоре. Започвам да наливам и друг един симпатяга ми казва да не допирам бутилката до чучура. Има право, проказата е заразна! Но наистина има право де, за това се извинявам, пълня си бутилката и си излизам.
Някъде на третия или четвъртия час от пърженето ни спира кола. Който и да е, е най-якият човек на света. Той ни казва обаче, че може да ни метне само няколко километра, защото бил в друга посока. Колкото-толкова, само да се махнем от тук. А човекът наистина се оказва голям пичага. Обичал и той да ходи насам натам, но все не успявал да отиде до Олимп. Неговите приятели били много несериозни или ги мързяло. Насърчавам го да отиде сам и да си направи кефа. Разказвам му, че и аз в началото чаках, чаках да отида някъде с някой и така и не дочаках. Просто започнах да ходя сам. И тогава изведнъж хората започнаха да искат да идват с мен. Той се кефи. Казва, че най-вероятно наистина ще го направи и аз му вярвам някак. Отново ми е малко тъжно, че се возим заедно за толкова кратко. Разделяме се с усмивки и добри пожелания. Излизаме от колата и той отпрашва, но една шапка изпада. Явно Вики я е закачила с раницата си или нещо такова. Махаме му, викаме му, но той е вече твърде далеч. Гледаме се тъпо. Чувстваме се тъпо. Ебаси пича, а ние все едно му откраднахме шапката… Какво ли ще си каже сега. Може да му е била със сантиментална стойност. Ей такива мисли ни минават през главите и на двамата и ни става все по-неловко и неудобно… Това беше Алекс, който живее и бачка в Холандия от няколко години. Ако някой го познава – да пише. Поне да му се извиним.
Не чакаме дълго, независимо, че мястото не е добро за стопиране. Спира ни кола с плевенска регистрация. Спасение? Търчим към нея и започваме развълнувано да говорим на български – те ни говорят на гръцки, а бе нещо не се разбираме. „А бе вие българи ли сте, бе?“ Разбрахме се. Качваме се в сериозна трошка, изключително мръсна и разпадаща се. Забелязвам, че колата се пали с жички, а не с ключ. Имената на нашите хора са Светльо и Хасан. Роми от Провадия, но живеят в Гърция от много години. Малко съм нащрек – не съм сигурен къде попаднахме. Говорим си и виждам само очите на шофьора, Светльо, и те изглеждат усмихнати. От време на време го поглеждам докато той не ме гледа. Не изглежда лош човек. Говорят си нещо на ромски и после Светльо се обръща към нас. „Не се притеснявайте, ние сме си цигани и така си говорим. Не е нещо за вас, просто колата нещо не върви.“ Сега ми прави впечатление, че когато кара направо волана е навит на ляво. Когато се завива на дясно, воланът се изправя. Той разправя и че биела в ляво когато натиснел спирачката. Къде попаднахме наистина? Въпреки всичко, е супер забавно. Те ни разпитват как така пътуваме, от къде идваме и им е истински интересно. Говорим си колко малко всъщност му трябва на човек да живее. Те разказват техни истории. Отиват само до границата – Хасан не можел да я мине, защото му изтекли отдавна документите и ако го хванат няма да може да се върне обратно в Гърция. Брат му обаче току-що бил излязъл от затвора и те му носят пари да се прибере в Провадия. Той чакал гладен на границата. Странно е наистина, но тези хора са абсолютни душици и все пак съм още нащрек. Спираме на бензиностанция и Светльо ни черпи по един студен чай. Той е на бира, пие вече втора или трета. Разправя ни, че без да пие не се качва в кола. Абсолютни образи. Вики се опитва да им вкара малко разум в главите, но май няма смисъл.
В шеги и закачки минава времето до границата. Светльо държи да я мине заедно с нас и да ни черпи по едно ядене в кръчмата. Ние малко бързаме, защото вече е доста късно, но все пак аз се навивам. Някак ми е неудобно да му откажа, виждам, че ще се обиди. Добър човек е, независимо от всичко останало. Яд ме е, че имам толкова много предразсъдъци, но опитвам да ги чистя. Гранична полиция, виждайки ни заедно, веднага го подхващат с „Какви са тия, какво правят с теб?!“ Аз само се хиля и нищо не казвам. Разбират, че сме българи в последствие и всичко е точно. Срещаме най-после и брата на Хасан – изглежда като ухилено детенце. Сигурно е на тридесетина години. Сядаме в кръчмата и повечето хора наоколо ни гледат изпод вежди. И те имат да чистят доста. Сега вече, дори и да бързам, на пук бих поостанал. Пък и не е като да ми е лошо. Все пак се ограничаваме с по едно кафе, което Светльо или Събри, както му е циганското име, ни поръчва. Говорим си още малко, разменяме контакти и успяваме да се измъкнем от този добряга, който всячески иска да ни помогне. Даже ни предлага да плати на някой да ни закара до София.
Излизаме и засичаме поляците от по-рано. Явно са си сменили дестинацията – и без това бяха на грешния път. Чакаме доста време и наблюдаваме пухкавите облачета на фона на красивия залез. Слънцето вече се скрива и ни спира кола, но е само до отбивката за Марикостиново – едва няколко километра. Оставя ни на прашен завой. От там ни поема един чичо, който ми се струва, че е лекар (просто го чувам какво говори по телефона – не съм някой гадател). Кара ни до Петрич и се отбива от пътя си за да ни изкара от града на най-удобното място за стоп и близо до гарата – за всеки случай. Добра услуга ни прави. Все пак не си хващаме влака ами нова кола – бус всъщност – до Сандански. В буса не говорим много, предимно се возим. И двамата сме доста уморени от дългия ден започнал преди около вече 13 часа. В Сандански знам мястото за стоп и също съм бедствал там. Знам също така, че парка е перфектен за палатка и никой нищо няма да ни каже на сутринта. Спокоен съм. Така или иначе вече е тъмно и малко се съмнявам някой да спре. Разминаваме се с един поп, който ни поздравява като колеги. Не съм сигурен какво точно се случва с всички тия попове по време на нашия трип, но му се радвам.
Махаме, не дълго, и ни спира такси. Става ми малко смешно. Отивам да проверя какво иска. Казвам му, че пътуваме на автостоп и нямаме пари. Той повдига рамене и казва, че няма проблем. Нещо ни е малко странна комуникацията. Не мога да разбера иска ли да ни вземе, не иска ли. В крайна сметка се качваме и разбираме, че пътува чак до София. Бяхме се разбрали да ни метне до Благоевград, но питам има ли проблем да ни закара до София. А бе странна е комуникацията наистина и аз търся вината в себе си. Представям си, че Гъливър е в страната на лилипутите. Аз съм лилипут. Огромният ботуш на Гъливър ме смачква. Не трябваше да му влизам така на човека – това, че кара такси, не значи, че не иска да ни помогне. Спомням си, че веднъж се бях прибрал в България по нощите със самолет, но не исках никой да знае, че съм тук. Нещо като изненада. Реших, че ще ходя пеша до НДК да си обменя пари. Така или иначе имах автобус чак на сутринта и нямаше какво да правя до тогава. Още на моста след летището едно такси забави до мен и шофьорът ме попита на къде отивам. Аз му казах, че няма значение, просто се разхождам и ми е приятно. Той предложи да ме откара безплатно и аз му отказах. Наистина ми беше хубаво да дишам гадния софийски въздух – не бях се прибирал отдавна у дома. Той ми се учуди, но аз си го помня и до ден днешен. Е… истината е, че помня и доста таксиджии, които са ми спирали на стоп и са ми искали някакви невероятни пари да ме закарат до някъде. Урок все пак. Нашият шофьор в крайна сметка е странна птица, може би нещо му се е случило и не му се говори или просто си е такъв. Остатъкът от пътя минава в слушане на стари български песни и звука от въздуха, който се цепи в отворения прозорец на колата.
Ето ни най-после в София. В 11:50 вечерта стигаме там от където тръгнахме преди четири дни. Градски транспорт няма и решаваме да си се приберем пеша от околовръстното. Нашите приятели обаче си пийват бира в парка и аз се замислям, че предпочитам да ги видя. За това сега си взимаме истинско такси и го насочваме директно към денонощния за по бира на Раковска. Шофьора не спира да мрънка колко му е гаден живота и как имал две висши. За 15 минути прави сериозни опити да ни развали кефа. Аз дори не го слушам – хич не ме интересува, аз се чувствам перфектно.
С бира в ръка, големи раници на гръб и широки и уморени усмивки се появяваме на „Кристал“. Радвам се да видя познатите физиономии и да споделя с тях емоциите, които събираме от няколко дни. Беше си приятно пътешествие.
