Спи ми се. Прави ми впечатление, че Вики се изнизва по някое време, но аз оставам в палатката. Събуждам се сам и слънцето вече напича. Знам, че имаме да качваме връх днес, за това решавам, ща не ща, че трябва да се излюпвам вече. Пролазвам извън палатката – навън е приказно утро, чисто и красиво. Измивам по някое око с вода, включвам и два-три зъба в този ритуал. Чувствайки се вече по-свеж, с Вики решаваме да хапнем и да тръгваме нагоре. Ядем предимно вафли – много ме е яд, че си забравих ядките и сушените плодове… държа на добрата закуска. Палатката оставяме до хижата пълна с почти целия ни багаж. Оставяме я разхвърляна, за да може, ако все пак някой реши да рови, да му е трудно бързо да се докопа до нещо ценно. Цялата си техника оставям също. Рядко го правя, но някак се доверявам на интуицията си, че нищо няма да се случи.
Нарамил нейната раница пълна единствено с няколко литра вода, въже и малко храна ние потегляме. В движение вече съм наистина буден, жив. Планината е огромна когато сме толкова близо до нея. Подсичаме големия масив на Стефани и по едно време в дясно от нас изскача пътека водеща нагоре. Пътека е силно казано – това е сипей, който двадесет метра по-нагоре преминава в скала с 45 градусов наклон. Има и хора, които си пъплят по нея. Табели – никакви. Малко ме съмнява да е нашата пътека, но решавам да тръгнем и да питаме хората по пътя. Пет минути по-късно ние вече лазим на четири крака и бавно напредваме към нещо, което все още не знаем какво е. Срещаме първите буболечки, поглеждам надолу и решавам, че който и връх да е това, вече сме тръгнали и просто ще го качим. Поздравявам, не ги питам нищо и продължаваме. Всъщност не е трудно катеренето тук – скалата не е с толкова голям наклон и има доста стъпки и хватки. Опасното е човешкият фактор. Над нас има голяма група туристи, които изглеждат малко неопитни. (Един от членовете е поп, който се катери в расо с малка раничка на гърба!) Често се случва да не стъпят добре и да сурнат камънак надолу по склона. Поне викат когато го правят. Един камък минава буквално над главата на Вики. Тук не ни трябва въже, не ни трябват и кой знае какви умения, но определено не бих отказал каска…
Забавлявам се искрено. Такъв връх, който е и туристическа атракция, в България няма. Катеренето е прекрасно, а има и места, на които ми доставя огромно удоволствие да се изкатеря по малко по-грациозен начин, хващайки се за някоя малка издутина в скалата. С катеренето аз нямам голям опит. Попадал съм в ситуации обаче, по неволя, и съм се справял. Сега се чувствам сигурен тук, където сам съм пожелал да тръгна нагоре. Настигаме групата, която се влачи, но сме вече малко преди върха и решаваме спокойно да ги следваме. Изпреварването по такъв терен е малко безотговорно към останалите накацали по склона.
Появяваме се, най-после, горе. Гледката от дясно, от където идваме, е към цялото плато, хижата, нашата платка. От ляво, на около 100-150м. от нас в права линия стърчи друг колосален връх и доста хора се моткат на него. Ясно. Все пак питам водача на групата на кой връх сме се качили. Той отговаря, че ние сме на Стефани, а това отсреща е Митикас – най-високата точка на Олимп. Е, време имаме сякаш, не се чувствам уморен, пък и се радвам, че по случайност разглеждаме и усещаме повече отколкото имахме идея. Тези два върха сякаш просто са изригнали от земята. Стефани, на който се намираме е един дъговиден скален ръб. От двете му страни има вертикална пропаст от поне двеста метра. Дори не мога да си представя как се е образувал – за пръв път виждам такова нещо и съм щастлив, че преди два дни решихме да се спуснем насам. Забелязвам, че ние всъщност не стоим на върха – има купчина камъни и колче на около 20-30 метра от нас по самия ръб. Той, обаче, вече не изглежда съвсем безопасен за разходка. Водачът на групата, която настигнахме, тръгва по-ръба за да се добере до същинския връх. Внимателно наблюдавам от къде минава и решавам, че и аз тръгвам. Обръщам се към Вики въпросително – тя си признава, че я е страх, но също иска да пробва. Мен също малко ме е шубе. Още когато се качих на върха вестибуларният ми апарат малко започна да се гаври с мен. Не ме е толкова страх всъщност, колкото тялото ми не е свикнало на това усещане. Сега се чувствам по-добре и тръгвам.
Не е трудно докато не стигам една стеничка, която, за да качи човек, буквално трябва да излезе на скалното лице. Тя е висока само 3 метра, но когато погледнеш надолу и видиш, че под краката ти няма нищо освен вертикална скала, малко ти се обръщат червата. Пред мен има още един симпатяга от групата. Те са гърци, както се оказва, и се заговаряме непосредствено пред въпросната стеничка. Той споделя, че е идвал тук вече три пъти, но все не е успявал да премине – било го страх. Аз го уверявам, че няма нищо страшно, просто не трябва да гледа надолу. Притеснява го слизането… Дейба, има право, ще е доста по-неприятно. „Няма страшно – казвам. Ще се справиш.“ Харесва ми, че е толкова искрен, не го тормози егото, че да не си признае страха и въпреки това тръгва. Качва се безпроблемно. Аз го изчаквам спокойно и след това ме пита от къде да продължи. Нали бях наблюдавал водача, който, впрочем, вече виждах горе на върха, та го упътвам от къде да заобиколи. Питам го дали има място за всички ни там горе – ама и аз съм един. От къде да знае след като не се е качвал? Тръгвам и аз след него, Вики е плътно зад мен. Качвам стеничката без много много да му мисля, тя също се справя добре, даже бих казал супер. Баси яката мацка, си мисля. Стигаме до една малко по-технична част, но съвсем не толкова страшна като преди и ето ни на – на върха.
Успяхме… да се качим – дали ще слезем все още не е ясно. На върха има метална кутия, както и по някои наши върхове, където всеки може да остави малко послание. Ние нямаме камера, за да се снимаме и Вики ни рисува селфи в книгата на фона на вр. Митикас. Аз не пиша нищо смислено. Всъщност какво да пиша – мисля, че за всеки стигнал до тук, да приседне, да се огледа и да подиша, е най-мъдрото нещо на света в този момент. Думите са ненужни. За това и ми допада подхода на Вики.
Заговаряме се с гърка от преди малко, който сияе от щастие. Той, както личи от разговора, е пообикалял региона и ни дава доста насоки от къде можем да минем и какво да видим. Казваме му, че искаме да слезем пеша до морето. Той ни показва една серпентинеста пътека, по която да поемем, за да не се връщаме два пъти по един и същи път, след като си съберем багажа. Също ни споменава за вирче с водопад и полянка с палатки по пътя надолу. Чудесно – обичам да пътувам без план. Така наистина мога да се насладя на такива срещи. Както човекът, който ни качи вчера с колата всъщност ни прати по различна пътека от намислената, така и сега отново на място променяме идеята.
Тръгваме надолу бързичко, за да имаме време да се качим и на Митикас. Разминаваме групата, които са така любезни да ни направят път и да ни изчакат. За съжаление често чуваме „Петра, петра!“ зад нас. Малко по-надолу по подсичащата масива пътека попадаме и на отбивката за върха – табелката отново (както се оказа и за Стефани), може би, е някъде на друго място. Катеренето тук е почти сходно с разликата, че хората, накацали по наклона, са доста повече. Има и няколко малки деца, на които се възхищаваме. Едно е на не повече от 10 години. „Ако аз се кача тук на 10 години – казва Вики – после нито една учителка и копче нямаше да може да ми каже.“ Да, определено и аз бих бил малко над нещата. Камъни хвърчат, хора пъплят, малко ми е пренаселено, но се качваме без произшествия. Аз се забавлявам, като се опитвам да не помръдна нито едно камъче докато се катеря. Гледката тук е малко по-ограничена, защото масива на Стефани крие почти цялото плато. Отново има кутия с книга и Вики ни рисува ново селфи, но на фона на гърбицата на игуана. Тук се сещаме за един приятел, Стефанаки, който трябваше да поздравим от съседния връх, негов адаш. Добавям го като послепис с извинение. Хапваме сладко-сладко боровинки, някои падат в пропастта и аз викам „Боровинкааа!“ Дано не падне на главата на някой. Правим по едно обаждане на майките, ей така, за да се почувстват по-спокойни. Все пак, чисто възпитателно, не спестявам на моята, че съм си увесил краката на ръба на пропаст.
Слизаме бавно и внимателно след кратка почивка и бързо стигаме до палатката. Сгъваме багажите, похапваме му хубаво каквото имаме – предимно хляб, сусамки, малко останала лютеница, една прекрасна консерва боб (всъщност е доста безвкусна…) и потегляме. Взимаме си последно сбогом с върховете, на които бяхме съвсем доскоро. Пътеката започва стръмно да се вие надолу. Раницата ми е още доста тежка и аз вече предусещам колко ще са ми набити краката накрая. А ни чакат над 2000 метра спускане – това хич не е малко. Изключително красиво е, но сякаш няма край. Виждахме хижата, която ни е се пада по пътя, още от платото преди да тръгнем, но тя толкова бавно се приближава. Вече и двамата сме изморени и все по-трудно се наслаждаваме на това, което ни заобикаля. Прекосяваме един улей, в който снега още стои. По ръба виждам, че има около 4-5 метра останал. Вики нещо се изнервя и аз се опитвам да бъда търпелив. Просто си мълча или се опитвам нещо да я бъзикам, но в крайна сметка знам, че просто трябва да изчакам и на нея ще й мине.
Стигайки хижата и двамата вече се чувстваме по-добре, но поглеждаме картата и осъзнаваме, че плановете ни за тази вечер няма как да се случат. Мислехме да слезем до морето – невъзможно пеша, прекалено далеч е. Дори и полянката с водопадчето и вирчето ще е трудна цел и най-вероятно ще пристигнем там по тъмно. Това просто го обезсмисля. Решаваме, че ще слезем до началото на пътя, който се качва до 1100м. височина и ще стопираме до долу. Сядаме на пейка за малка почивка, има доста хора и двама гърци ни заговарят – питат ни дали сме качили връх Стефани. Явно са ни видели някъде горе. Започва разговор и единият от тях разказва, че всъщност Олимп била втората най-опасна планина в света или поне втората с най-висока смъртност. „Миналата година на 4К има около 200 загинали, а тук 7!“ Замълчавам си… Не съм сигурен дали това е несполучлив опит за шега. 4К всъщност най-вероятно е К2 – най-трудният осемхилядник в Хималаите. „Двама са от моя град!“ – добавя той сякаш гордо. Ей тук вече наистина няма какво да кажа… Сипваме вода и продължаваме вече малко по-спокойни и не-бързащи за никъде. Пътеката продължава да си е супер стръмна, но поне вече сме в горския пояс. Говорим си и се наслаждаваме на хубавата природа, времето минава бързо и хоп – ето ни и на кръчмата и паркинга в края на пътя.
Срещаме едно много красиво куче – черно-бяло с едно тъмно кафяво око и едно много синьо. Може би нещо го стряскам и то започва да ме лае. Обикновено се разбирам с животните и за това ми става малко тъжно когато някое не ме харесва – доверявам се на тяхната преценка за хора много повече от колкото на самите хора. Надявам се, че това просто се стресна. Докато оглеждаме за потенциален превоз ни спират двама французи, с които разменяме няколко приказки за върха – те мислят на следващия ден да се качат и да слязат обратно. Ще се справят, само трябва да тръгнат рано. Стоварваме раниците на изхода на паркинга и опъваме едно шалте. Трафикът не е убийствен, а по-скоро убит – нито една кола не тръгва, но пък има доста паркирали. Явно има бая народ, който жули бирички и кебапчета в момента.
От паркинга на заведението излиза пикап. Ставаме, за да се пробваме. Вики се провиква: „Pick us up, pick-up!” Така де, той нали си е за това. Спират и ни казват, че място има само отзад, в каросерията. Ха-ха-ха, ами перфектно, то по-добре не може и да бъде. Мятаме раниците, а след това и ние се изсипваме щастливи. Облегнати отзад в пикапа наблюдаваме как се вие пътят, как върховете се отдалечават, как лунният сърп се издига лека-полека в небето, как бавно се смрачава и покрай нас започват да мигат светулки. Въздухът е свеж, поемаме го като амброзия и се наслаждаваме на тази приказка, благодарни, че сме тук и сме живи... и че до градчето има цели 17км. В ниското подминаваме тъмен силует на поп, който слиза пеша по пътя. Ех, тез попове!
Вече, слезли в Литохоро, ни домързява да ходим чак до плажа – има 10км. Не му мислим много къде ще нощуваме, то само ще си дойде когато му е времето. Пием по бира и направо се разлагаме на центъра. Както обикновено на такива места сме нещо като атракция за местните – гледат ни странно и ни се чудят какви сме, от къде сме. Но така привличаме и най-интересни особи обикновено. Припадонги сме, трябва да се яде, трябва да се спи, едвам се надигаме да потърсим място. Предлагам да се върнем по пътя, от който дойдохме и да се опнем някъде в гората. Моткаме се в някакви шубраци и намираме сравнително закътано място, но е в гъсталак. Чистим земята, доколкото е възможно, от всякакви остротии. Опъвам палатката, но настроението ми нещо се скапва – сега е мой ред. Хич не обичам да се завирам по някакви дупки с палатката. Спал съм на всякакви гадни места и определено тук не е от най-неприятните, но въпреки това все още не ми харесва. То не е самото място дори, а усещането за него – просто едно чувство, което не мога да обясня. Даже и не ми се занимава с ядене. Вики ми се чуди на намусената физиономия и с право де. Мъжки цикъл.
Истината е, че не ми се тръгва. Малко ме е яд, че не успяхме да скачаме от водопада, бях се нагласил малко. Вир, водопад, поляна с огън – ех, би било чудна добавка към пътешествието. Това е проблемът на очакванията и плановете – обречени са на провал. И когато това стане, не е приятно. Нищо, има за какво да се върнем тук, но знам, че няма да е скоро. Все пак съм доволен от всичко, което преживях и видях и още повече, че успях да го споделя с някой. Често напоследък ми се случва да пътувам сам и да правя неща сам. О, да, изпадам в невероятни ситуации, точно защото съм сам, но когато няма някой, с когото да споделиш хубавите и тежките моменти, някак не е същото. Благодарен съм, че Вики е с мен. Може би храсталакът не е толкова лош в крайна сметка. Поне е меко отдолу. Лека нощ…
През нощта се събуждам от шум в тоя шибан шубрак. Човек е, виждам му силуета застинал на около 15 метра от нас. Струва ми се, че не е минал баш покрай палатката, иначе щях да се събудя по-рано. Чудя се дали ни вижда. Съвсем тихичко се измъквам от чувала, готов да се изстрелям като ракета – не искам да знае, че съм буден. Хващам челника – в крайна сметка няма да нападам човека, само ще му светна в очите и ще го питам какво желае в този късен час. Чакам и той чака. Какво чака не е ясно. Стоим си така, само двамата, няколко минути. После той си продължава някъде през шубрака, далеч от нас. Оставам буден още малко, но други звуци за тази нощ няма.
Нарамил нейната раница пълна единствено с няколко литра вода, въже и малко храна ние потегляме. В движение вече съм наистина буден, жив. Планината е огромна когато сме толкова близо до нея. Подсичаме големия масив на Стефани и по едно време в дясно от нас изскача пътека водеща нагоре. Пътека е силно казано – това е сипей, който двадесет метра по-нагоре преминава в скала с 45 градусов наклон. Има и хора, които си пъплят по нея. Табели – никакви. Малко ме съмнява да е нашата пътека, но решавам да тръгнем и да питаме хората по пътя. Пет минути по-късно ние вече лазим на четири крака и бавно напредваме към нещо, което все още не знаем какво е. Срещаме първите буболечки, поглеждам надолу и решавам, че който и връх да е това, вече сме тръгнали и просто ще го качим. Поздравявам, не ги питам нищо и продължаваме. Всъщност не е трудно катеренето тук – скалата не е с толкова голям наклон и има доста стъпки и хватки. Опасното е човешкият фактор. Над нас има голяма група туристи, които изглеждат малко неопитни. (Един от членовете е поп, който се катери в расо с малка раничка на гърба!) Често се случва да не стъпят добре и да сурнат камънак надолу по склона. Поне викат когато го правят. Един камък минава буквално над главата на Вики. Тук не ни трябва въже, не ни трябват и кой знае какви умения, но определено не бих отказал каска…
Забавлявам се искрено. Такъв връх, който е и туристическа атракция, в България няма. Катеренето е прекрасно, а има и места, на които ми доставя огромно удоволствие да се изкатеря по малко по-грациозен начин, хващайки се за някоя малка издутина в скалата. С катеренето аз нямам голям опит. Попадал съм в ситуации обаче, по неволя, и съм се справял. Сега се чувствам сигурен тук, където сам съм пожелал да тръгна нагоре. Настигаме групата, която се влачи, но сме вече малко преди върха и решаваме спокойно да ги следваме. Изпреварването по такъв терен е малко безотговорно към останалите накацали по склона.
Появяваме се, най-после, горе. Гледката от дясно, от където идваме, е към цялото плато, хижата, нашата платка. От ляво, на около 100-150м. от нас в права линия стърчи друг колосален връх и доста хора се моткат на него. Ясно. Все пак питам водача на групата на кой връх сме се качили. Той отговаря, че ние сме на Стефани, а това отсреща е Митикас – най-високата точка на Олимп. Е, време имаме сякаш, не се чувствам уморен, пък и се радвам, че по случайност разглеждаме и усещаме повече отколкото имахме идея. Тези два върха сякаш просто са изригнали от земята. Стефани, на който се намираме е един дъговиден скален ръб. От двете му страни има вертикална пропаст от поне двеста метра. Дори не мога да си представя как се е образувал – за пръв път виждам такова нещо и съм щастлив, че преди два дни решихме да се спуснем насам. Забелязвам, че ние всъщност не стоим на върха – има купчина камъни и колче на около 20-30 метра от нас по самия ръб. Той, обаче, вече не изглежда съвсем безопасен за разходка. Водачът на групата, която настигнахме, тръгва по-ръба за да се добере до същинския връх. Внимателно наблюдавам от къде минава и решавам, че и аз тръгвам. Обръщам се към Вики въпросително – тя си признава, че я е страх, но също иска да пробва. Мен също малко ме е шубе. Още когато се качих на върха вестибуларният ми апарат малко започна да се гаври с мен. Не ме е толкова страх всъщност, колкото тялото ми не е свикнало на това усещане. Сега се чувствам по-добре и тръгвам.
Не е трудно докато не стигам една стеничка, която, за да качи човек, буквално трябва да излезе на скалното лице. Тя е висока само 3 метра, но когато погледнеш надолу и видиш, че под краката ти няма нищо освен вертикална скала, малко ти се обръщат червата. Пред мен има още един симпатяга от групата. Те са гърци, както се оказва, и се заговаряме непосредствено пред въпросната стеничка. Той споделя, че е идвал тук вече три пъти, но все не е успявал да премине – било го страх. Аз го уверявам, че няма нищо страшно, просто не трябва да гледа надолу. Притеснява го слизането… Дейба, има право, ще е доста по-неприятно. „Няма страшно – казвам. Ще се справиш.“ Харесва ми, че е толкова искрен, не го тормози егото, че да не си признае страха и въпреки това тръгва. Качва се безпроблемно. Аз го изчаквам спокойно и след това ме пита от къде да продължи. Нали бях наблюдавал водача, който, впрочем, вече виждах горе на върха, та го упътвам от къде да заобиколи. Питам го дали има място за всички ни там горе – ама и аз съм един. От къде да знае след като не се е качвал? Тръгвам и аз след него, Вики е плътно зад мен. Качвам стеничката без много много да му мисля, тя също се справя добре, даже бих казал супер. Баси яката мацка, си мисля. Стигаме до една малко по-технична част, но съвсем не толкова страшна като преди и ето ни на – на върха.
Успяхме… да се качим – дали ще слезем все още не е ясно. На върха има метална кутия, както и по някои наши върхове, където всеки може да остави малко послание. Ние нямаме камера, за да се снимаме и Вики ни рисува селфи в книгата на фона на вр. Митикас. Аз не пиша нищо смислено. Всъщност какво да пиша – мисля, че за всеки стигнал до тук, да приседне, да се огледа и да подиша, е най-мъдрото нещо на света в този момент. Думите са ненужни. За това и ми допада подхода на Вики.
Заговаряме се с гърка от преди малко, който сияе от щастие. Той, както личи от разговора, е пообикалял региона и ни дава доста насоки от къде можем да минем и какво да видим. Казваме му, че искаме да слезем пеша до морето. Той ни показва една серпентинеста пътека, по която да поемем, за да не се връщаме два пъти по един и същи път, след като си съберем багажа. Също ни споменава за вирче с водопад и полянка с палатки по пътя надолу. Чудесно – обичам да пътувам без план. Така наистина мога да се насладя на такива срещи. Както човекът, който ни качи вчера с колата всъщност ни прати по различна пътека от намислената, така и сега отново на място променяме идеята.
Тръгваме надолу бързичко, за да имаме време да се качим и на Митикас. Разминаваме групата, които са така любезни да ни направят път и да ни изчакат. За съжаление често чуваме „Петра, петра!“ зад нас. Малко по-надолу по подсичащата масива пътека попадаме и на отбивката за върха – табелката отново (както се оказа и за Стефани), може би, е някъде на друго място. Катеренето тук е почти сходно с разликата, че хората, накацали по наклона, са доста повече. Има и няколко малки деца, на които се възхищаваме. Едно е на не повече от 10 години. „Ако аз се кача тук на 10 години – казва Вики – после нито една учителка и копче нямаше да може да ми каже.“ Да, определено и аз бих бил малко над нещата. Камъни хвърчат, хора пъплят, малко ми е пренаселено, но се качваме без произшествия. Аз се забавлявам, като се опитвам да не помръдна нито едно камъче докато се катеря. Гледката тук е малко по-ограничена, защото масива на Стефани крие почти цялото плато. Отново има кутия с книга и Вики ни рисува ново селфи, но на фона на гърбицата на игуана. Тук се сещаме за един приятел, Стефанаки, който трябваше да поздравим от съседния връх, негов адаш. Добавям го като послепис с извинение. Хапваме сладко-сладко боровинки, някои падат в пропастта и аз викам „Боровинкааа!“ Дано не падне на главата на някой. Правим по едно обаждане на майките, ей така, за да се почувстват по-спокойни. Все пак, чисто възпитателно, не спестявам на моята, че съм си увесил краката на ръба на пропаст.
Слизаме бавно и внимателно след кратка почивка и бързо стигаме до палатката. Сгъваме багажите, похапваме му хубаво каквото имаме – предимно хляб, сусамки, малко останала лютеница, една прекрасна консерва боб (всъщност е доста безвкусна…) и потегляме. Взимаме си последно сбогом с върховете, на които бяхме съвсем доскоро. Пътеката започва стръмно да се вие надолу. Раницата ми е още доста тежка и аз вече предусещам колко ще са ми набити краката накрая. А ни чакат над 2000 метра спускане – това хич не е малко. Изключително красиво е, но сякаш няма край. Виждахме хижата, която ни е се пада по пътя, още от платото преди да тръгнем, но тя толкова бавно се приближава. Вече и двамата сме изморени и все по-трудно се наслаждаваме на това, което ни заобикаля. Прекосяваме един улей, в който снега още стои. По ръба виждам, че има около 4-5 метра останал. Вики нещо се изнервя и аз се опитвам да бъда търпелив. Просто си мълча или се опитвам нещо да я бъзикам, но в крайна сметка знам, че просто трябва да изчакам и на нея ще й мине.
Стигайки хижата и двамата вече се чувстваме по-добре, но поглеждаме картата и осъзнаваме, че плановете ни за тази вечер няма как да се случат. Мислехме да слезем до морето – невъзможно пеша, прекалено далеч е. Дори и полянката с водопадчето и вирчето ще е трудна цел и най-вероятно ще пристигнем там по тъмно. Това просто го обезсмисля. Решаваме, че ще слезем до началото на пътя, който се качва до 1100м. височина и ще стопираме до долу. Сядаме на пейка за малка почивка, има доста хора и двама гърци ни заговарят – питат ни дали сме качили връх Стефани. Явно са ни видели някъде горе. Започва разговор и единият от тях разказва, че всъщност Олимп била втората най-опасна планина в света или поне втората с най-висока смъртност. „Миналата година на 4К има около 200 загинали, а тук 7!“ Замълчавам си… Не съм сигурен дали това е несполучлив опит за шега. 4К всъщност най-вероятно е К2 – най-трудният осемхилядник в Хималаите. „Двама са от моя град!“ – добавя той сякаш гордо. Ей тук вече наистина няма какво да кажа… Сипваме вода и продължаваме вече малко по-спокойни и не-бързащи за никъде. Пътеката продължава да си е супер стръмна, но поне вече сме в горския пояс. Говорим си и се наслаждаваме на хубавата природа, времето минава бързо и хоп – ето ни и на кръчмата и паркинга в края на пътя.
Срещаме едно много красиво куче – черно-бяло с едно тъмно кафяво око и едно много синьо. Може би нещо го стряскам и то започва да ме лае. Обикновено се разбирам с животните и за това ми става малко тъжно когато някое не ме харесва – доверявам се на тяхната преценка за хора много повече от колкото на самите хора. Надявам се, че това просто се стресна. Докато оглеждаме за потенциален превоз ни спират двама французи, с които разменяме няколко приказки за върха – те мислят на следващия ден да се качат и да слязат обратно. Ще се справят, само трябва да тръгнат рано. Стоварваме раниците на изхода на паркинга и опъваме едно шалте. Трафикът не е убийствен, а по-скоро убит – нито една кола не тръгва, но пък има доста паркирали. Явно има бая народ, който жули бирички и кебапчета в момента.
От паркинга на заведението излиза пикап. Ставаме, за да се пробваме. Вики се провиква: „Pick us up, pick-up!” Така де, той нали си е за това. Спират и ни казват, че място има само отзад, в каросерията. Ха-ха-ха, ами перфектно, то по-добре не може и да бъде. Мятаме раниците, а след това и ние се изсипваме щастливи. Облегнати отзад в пикапа наблюдаваме как се вие пътят, как върховете се отдалечават, как лунният сърп се издига лека-полека в небето, как бавно се смрачава и покрай нас започват да мигат светулки. Въздухът е свеж, поемаме го като амброзия и се наслаждаваме на тази приказка, благодарни, че сме тук и сме живи... и че до градчето има цели 17км. В ниското подминаваме тъмен силует на поп, който слиза пеша по пътя. Ех, тез попове!
Вече, слезли в Литохоро, ни домързява да ходим чак до плажа – има 10км. Не му мислим много къде ще нощуваме, то само ще си дойде когато му е времето. Пием по бира и направо се разлагаме на центъра. Както обикновено на такива места сме нещо като атракция за местните – гледат ни странно и ни се чудят какви сме, от къде сме. Но така привличаме и най-интересни особи обикновено. Припадонги сме, трябва да се яде, трябва да се спи, едвам се надигаме да потърсим място. Предлагам да се върнем по пътя, от който дойдохме и да се опнем някъде в гората. Моткаме се в някакви шубраци и намираме сравнително закътано място, но е в гъсталак. Чистим земята, доколкото е възможно, от всякакви остротии. Опъвам палатката, но настроението ми нещо се скапва – сега е мой ред. Хич не обичам да се завирам по някакви дупки с палатката. Спал съм на всякакви гадни места и определено тук не е от най-неприятните, но въпреки това все още не ми харесва. То не е самото място дори, а усещането за него – просто едно чувство, което не мога да обясня. Даже и не ми се занимава с ядене. Вики ми се чуди на намусената физиономия и с право де. Мъжки цикъл.
Истината е, че не ми се тръгва. Малко ме е яд, че не успяхме да скачаме от водопада, бях се нагласил малко. Вир, водопад, поляна с огън – ех, би било чудна добавка към пътешествието. Това е проблемът на очакванията и плановете – обречени са на провал. И когато това стане, не е приятно. Нищо, има за какво да се върнем тук, но знам, че няма да е скоро. Все пак съм доволен от всичко, което преживях и видях и още повече, че успях да го споделя с някой. Често напоследък ми се случва да пътувам сам и да правя неща сам. О, да, изпадам в невероятни ситуации, точно защото съм сам, но когато няма някой, с когото да споделиш хубавите и тежките моменти, някак не е същото. Благодарен съм, че Вики е с мен. Може би храсталакът не е толкова лош в крайна сметка. Поне е меко отдолу. Лека нощ…
През нощта се събуждам от шум в тоя шибан шубрак. Човек е, виждам му силуета застинал на около 15 метра от нас. Струва ми се, че не е минал баш покрай палатката, иначе щях да се събудя по-рано. Чудя се дали ни вижда. Съвсем тихичко се измъквам от чувала, готов да се изстрелям като ракета – не искам да знае, че съм буден. Хващам челника – в крайна сметка няма да нападам човека, само ще му светна в очите и ще го питам какво желае в този късен час. Чакам и той чака. Какво чака не е ясно. Стоим си така, само двамата, няколко минути. После той си продължава някъде през шубрака, далеч от нас. Оставам буден още малко, но други звуци за тази нощ няма.
Няма коментари:
Публикуване на коментар