Отварям очи и в стаята е светло. Проверявам часовника – 8ч. Нямам никакво желание да ставам и се излежавам още тридесетина минути в полудрямка. Когато най-после звъни и алармата, се насилвам да стана. Това май се превръща в правило – винаги преди да тръгна на път спя малко и рядко тръгвам бодър и с готовност. Срещата е в 10ч. на трамвайната спирка зад „Съдебната“, но аз съм изключително моткав, раницата отказва да се стегне сама, а аз хич не й помагам. Осъзнавам, че няма да смогна за срещата и съответно звъня да сменим часа на единадесет. Вики, от другата страна, с готовност приема – не се и учудвам, тя също рядко пристига на време.
Излизам от вкъщи и поемам към спирката, малка разходка преди тръгване, в главата ми звучи Ludovico Einaudi. Звъня на Вики да тръгва и да обмени двадесетина евро по пътя – все пак трябва да имаме малко пари за бирички. Когато пристигам на мястото на срещата, нея, разбира се, още я няма. Няма го и трамвая обаче и няма и изгледи да се появи. Прочитам съобщение, че спирката е временно преместена на „Руски Паметник“. Вики се появява в същия момент и направо я подбирам към новата дестинация. По пътя срещаме неин приятел, който, както се оказва, е качвал Митикас. Поредният човек, който ни предупреждава, че не е съвсем айляк. Някак тези предупреждения започват да ме дразнят малко и подсъзнателно започвам да подценявам все повече тази планина. Откриваме новата спирка, качваме се на автобуса, който обаче ни зарязва някъде по средата на пътя на трамвая – от тук вече трамвая си бачкал, така че трябвало да се прехвърлим. Чудя се дали билетчето, което ползвах в автобуса, ще важи и в трамвая? Защо ли ме съмнява? Добираме се до Княжево, от където дозареждаме с малко храна – аз съм успял и да забравя част от тази, която бях приготвил предната вечер. Автобусът за „Черния Кос“ обаче ще се появи след 41 минути и ние решаваме, че по-бързо ще излезем от града пеш. Може би петнадесетина минути по-късно, залисани в разговор, ни подминава същият този автобус и аз си мисля, че нещо леко ни пречи да излезем от града – и го прави по забавен начин. Такива неща обикновено ме надъхват да направя точно обратното. По пътя стопираме, но е доста неудобно за коли да спрат и да ни вземат, за това не си даваме много зор. В един момент казвам на Вики направо да си стопираме от нашето място, защото според мен тук няма смисъл. Тя обаче вдига ръка, ей така, през оградката на тротоара и непосредствено след нейния добронамерен жест спира кола… Хоп – шамарче и то за моя сметка. Яко.
Качва ни млада двойка от Радомир, които се прибират вкъщи при малкото си дете. Те, разбира се, както повечето коли, които човек хваща на юг от София, ще ни метнат до разклона за Перник. Не говорим много, предимно им разказваме на къде сме се запътили, но нищо конкретно. Свежарки са обаче и им личи. Бързо стигаме „Ускорителя за елементарни частици“ и те ни оставят.
Няма и десетина минути по-късно ни спира втора кола – кара една девойка. Ще ни метне до разклона за Радомир… Бре, всичко води към Радомир днес. Не си говорим особено много, може би вината е в мен, все пак изглеждам като отявлен член на Ал-Кайда, и за това Вики се обажда с някакъв въпрос свързан с автостопа от задната седалка. Оказва се, че нашата шофьорка качва стопаджии за пръв път. Дейба, току-що се почувствах малко тъпо. Ние дори не говорим, сигурно не е особено очарована от преживяването. Разговор все пак започва и аз в един момент даже малко прекалявам като й разказвам какви леко крайни хора са ме возили – пак в грешна посока поемам. Вики обаче й дава шоколадова бисквитка, така че сякаш всичко е точно. Разделяме се с добро настроение – нашето поне със сигурност.
Чакаме известно време на разклона и ни спира камион. Хвърляме раниците отзад в товарното и се нареждаме до шофьора. В първия момент ми е малко трудно да преценя що за птица е. Косата му е сравнително дълга, сребриста, едър е, но не дебел определено. Налично е шкембе обаче, което е съвсем нормално за неговата възраст – 50-60 години. До тук нищо особено, за това се вглеждам в очите. При по-възрастните хора е малко по-трудно да съдиш по очите, особено ако са си поживели (защото има и много, които хич не са живели, техните очи са лесни за четене). Тези малко ме затрудняват за момента, но все пак не изглеждат лоши. Въпреки това съм малко нащрек. Все пак Вики е седнала между мен и него, а имам и доста лош опит с шофьори на камиони. Как да е, той кара към Петрич, което е супер – ще вземем доста добро разстояние наведнъж. Нашият човек обаче не е от най-мълчаливите и вместо да ни пита разни неща, директно започва да ни споделя своя филм. Разказва ни, че е от Брезник, разказва ни как се бори с кмета и цялата вече купена община да не се разкопава едно находище на злато, защото това ще скапе цялото градче. Най-смешното и жалкото е, че проекта е на концесия, която взима офшорна фирма и изчислената печалба за 10 години е 8 милиарда пари (не помня каква е точната валута, сигурно Евро). От тях държавата и общината делят по равно едни 1.9%. Ха-ха-ха, просто нямам думи. В чужбина златни находища дадени на концесия носят между 30% и 50% печалба.
Всъщност се оказва, че е голям добряга и бързо ми става симпатичен. Харесва ми светлинката в очите му когато говори за проблемите си и ми харесва, че на неговата възраст (59 години, както той сподели) продължава да прави нещо за добруването на мястото, в което живее – както за него, така и за хората там. С всяка следваща дума ми изглежда все по-адекватен – не човек ерудит, а нещо много по хубаво – човек, който, макар и не толкова начетен, има отличен усет за нещата и не превива врат пред трудностите, нито го е страх да заяви своята позиция по даден въпрос. Някак целият разговор се завърта около неговия живот и той ни разказва доста интересни истории предимно от времето на комунизма. Личи, че е добре запознат както със съвременната, така и с политиката на миналото. Някои от историите наистина ми правят силно впечатление. Например, че когато е бил войник по границата, давали 7 дни отпуск ако заловиш нарушител жив… и 10 дни отпуск ако го заловиш мъртъв. Държавата направо си е насърчавала убийството. Даже разправя за случай, в който заловили едно хлапе на 15-16 години и докато го водили през гората на старшия, един от неговите подчинени предложил да го застрелят. „Това са 3 дни повече! – казал. Ще го пуснем да си ходи и когато се обърне ще го застрелям. После ще изстрелям още един изстрел сякаш е имало предупредителен. В гората сме – никой няма да разбере.“ В крайна сметка спасил момчето, независимо от офертата за тези безценни 3 дни, със сигурност по-ценни от човешки живот. На всичкото отгоре дори не си взели и другите 7 дни, защото се оказало, че родителите на момчето имали връзки и то дори не било регистрирано като задържано на границата. Онзи му опявал още една година за случая и за загубения отпуск.
Тази и още много истории ме карат да се замислям за моите родители и за мен. Аз съм на 25 години, тотално политически неангажиран и съвсем незаинтересован. Този урок по история обаче, от чисто психологическа гледна точка, за мен е безкрайно ценен. Започвам все по-добре да разбирам, защо хората са такива каквито са и защо постъпват по даден начин. Но ето, че аз никога не съм се интересувал. В същото време никой до сега не ми е и разказвал с такава готовност толкова истории от времето на комунизма. Мога ли да виня родителите си? Да, определено. Мисля, че всеки трябва да знае какво се е случвало в миналото – както неговите добри страни, така и неговите лоши. Вики ми казва – „Питай!“ Да, чудесно, но въпросите идват след като човек има известно количество от информация, база. Аз няма как да задавам въпроси без да имам база. Както едно дете отива на училище предимно за да слуша, а не да води беседи, така мисля че и нашите родители не трябва да крият миналото, колкото и срамно да е за тях. Това не би ни спасило или предпазило от нищо – само би ни ограничило в трезвата ни преценка за настоящето и би позволило на едни и същи грешки да се повтарят отново и отново.
Петър Петров – така се казва нашият домакин за урока по история – си мисли, че ни е отегчил, а аз се чудя как да му благодаря. Чувствам се чудесно, изпълнен с нова информация и нови насоки за размисъл. Винаги съм обичал пътуването на стоп, защото от време на време попадаш на тези толкова изключителни за самия момент хора и учиш, учиш, учиш. Повечето от тези, които ме возят никога не бих срещнал никъде другаде, а и да бях, не биха представлявали никакъв интерес за мен. Изключително показателно за това колко много може да научат хората един от друг ако свалят малко бариери.
Пристигаме в Петрич, където се разделяме с Петър по живо, по здраво. Пием по няколко айрана, обсъждайки всичко случило се до момента, а аз ръфам един тутманик. Направо е тутканик – доста бавно върви. Излизаме извън града и аз се отбивам да пикая докато Вики отиде до бензиностанцията. Тя обаче хич не си губи времето и когато изскачам от храстите вече ни чака кола – даже не беше стигнала до бензиностанцията…
Качва ни момък, може би на моите години, който е от Русе. От години живее и бачка като строител в Норвегия. Отива при родителите си в Гърция. Норвегия е място, което много ме влече, но някак усещам, че няма много смисъл да разпитам за там. От съвсем различни светове сме и инфото просто няма да ми е много от полза. Все пак се опитвам да разкарам предразсъдъците и го подпитвам по нещо на фона на леко долната чалга, която звучи от уредбата. Жените били хубави, кинтите били ок, времето не било толкова лошо – това е, което разбирам. Питам го дали се чувства добре там, дали е неговото място. Май не ме разбира какво имам в предвид. Става въпрос за това как ние пътуваме, той съответно „винаги се е чудил на хора като нас, как оцеляват“. Аз му разказвам, че въобще не става дума за оцеляване, а просто за лишаване от някоя и друга глезотийка. Казвам му, че всъщност на човек му трябват изключително малко пари, за да живее, а на път дори може да харчи много по-малко отколкото в града. Отговор: „То в днешно време ако не за кинти, за какво друго да се живее?“ Определено не ме беше разбрал по-рано когато го попитах дали се чувства добре в Норвегия… Знам, че не бих могъл да му обясня, защото той истински вярва в думите си – те са истина за него. Все пак казвам, че човек ако не се чувства добре, колкото и кинти да има те биха били безсмислени. „И ти си прав, и ти си прав“ – не го мисли, но в крайна сметка е прав – можем и двамата да сме прави. Оставя ни на отбивката за Серрес – все пак е пичага и ни направи добро. Да е жив и здрав и дано намери щастие по неговия си начин.
Вече сме в Гърция и даже сме на място, на което вече съм стопирал. Имам доста кофти опит със стопа тук – хората просто нямат тази култура. Те не знаят какво значи палеца на магистралата – мислят ни за луди и често ги е страх. Не мога да ги виня, за това се зареждам с търпение. Противно на очакванията ми обаче съвсем скоро спира кола с полска регистрация. Ех, тази Вики… Друго си е с момиче до теб. Качваме се – отпред двойка на средна възраст. Разменяме няколко реплики на английски и установяваме, че всъщност всички налични в колата сме си от България. Симпатяги – мацката предимно разказва разни истории. Не са точно наши хора, но са живи. Личи им по усмивките. Казват, че били тръгнали за Мелник, ама нещо променили плана и сега отивали към Солун. Утре – не знаели на къде. Евала, наистина са симпатяги. Чудесно е, че вече макар и не толкова млади, могат да тръгнат без посока. Става дума за това, кой с какво се занимава и Вики споменава, че е почти завършила Архитектура, но се занимава с благоустройство на градската среда в едно НПО. Питат мен. Аз отговарям, че уча. Къде, какво? „Всичко - отговарям - любознателен съм. От всичко по много и в най-различни насоки – просто не по академичния начин.“ Честно казано не обичам да отговарям на въпроса с какво се занимавам, защото наистина това са много неща и всички ми доставят изключително удоволствие… Кое по напред? Думичката „академичен“ обаче провокира реакция и не случайно. Дамата е завършила история на изкуството и работи в БАН както и в криптата на Александър Невски, а мъжът й е биолог. Шегуват се, че са алтернативни академици. Малко неловко ми става, защото наистина тона, с който казах, че не уча по академичния начин беше малко подценяващ. Казвам им го. Те обаче нали са симпатяги та даже са почти съгласни с позицията ми. Оставят ни на ръба на Солун с малко инфо за разни плажове долу на юг по път за Олимп. Честно казано, малко се съмнявам да ни допаднат плажовете, но няма значение. Благодарим и се разделяме.
Мястото е малко кофти за стоп – колите летят с двеста и ще им е трудно да спрат. Знаем обаче, че ако някой наистина иска да спре ще намери начин. Някак вече съм забравил притеснението си за стопа в Гърция – дали е защото не бързаме за никъде или защото съм с Вики, не знам. Намираме праскови, които растат точно до пътя. Изглеждат зрели, но са покрити с разни чернилки. Мятам най-чисто изглеждащата на Вики, която я обелва и хапва привидно с кеф. По едно време забелязваме, че някъде на сто-двеста метра зад нас е спрял някакъв автомобил. Чудим се дали е за нас, макар и толкова далеч. Гледаме натам, махаме, но никакъв знак. Продължаваме да стопираме и няколко минути по-късно пак поглеждаме през гръб. Същият автомобил бавничко се придвижва на задна към нас. Малко неадекватно, но решаваме да потичаме до него и да проверим какво става. Явно е спрял за нас… Качваме се – оказва се руснак, както изглежда, с едни много бляскави три златни зъба отпред. Разговорът е изключително забавен. Ние, като деца на новата генерация, си нямаме и понятие от руски освен по някоя друга дума. Почваме се на маймунски. Замислям се за пореден път как ми се иска да знам повечко езици, за да мога да си комуникирам с повече хора на родната им реч. Как да е, човекът ни мята десетина км. по-нагоре по магистралата. Благодарим му на гръцки… ама и ние сме едни.
Тук сякаш мястото е малко по-добро, защото пътят е в ремонт и колите намалят. Вики прави разни маймунджълъци на един пикап и той спира ей така на средата на пътя… Откачалки са малко тия гърци. Говорим си на гръцко-английски и той се навива да ни метне на половината на пътя до Катерини където се отбива. В пикапа има само една седалка обаче и ние се сбутваме, леко един върху друг, на нея. Аз си слагам колан – Вики без. Ама че съм пич… Веднага някак шофьора се отпуска – бях забелязал първо леко неразбиране от негова страна, както и малко смут от факта, че някакви непознати се качват при него. Почти убеден съм, че както той, така и руснака, преди не бяха качвали стопаджии. Супер – ще ги научим. Говорим си на доста базово ниво – в Гърция малко от възрастните хора знаят английски. Повечето – хич. Стигаме до пеаж и той ни обяснява, че не можем да сме двама отпред, но да изглеждаме айляк, че да не предизвикваме излишно внимание. Опитва се да ни предразположи като започва да си пее и леко да танцува с глава на музиката, която звучи от радиото. Ние с готовност подхващаме ритуала. Минаваме без проблем и съвсем скоро той ни оставя на уречения разклон.
Пътят отново е в ремонт, което пак ни е в полза. Слънцето обаче скоро ще залезе и аз се замислям, че може би ще спим някъде наоколо. Не го споделям с Вики – виждам, че тя е супер убедена, че тази вечер ще сме на плаж и предпочитам да си остане така. В крайна сметка и аз предпочитам да се случи така, но още дори не сме стигнали до Катерини. Кола обаче спира съвсем скоро – кара един младеж. Казвам му, че сме за Катерини, той се замисля, а аз добавям, че след това продължаваме към Литохоро. Това се оказва и неговата дестинация. Супер, ей това е късмет. Скачаме в колата.
Димитрис е лекар, анестезиолог, практикуващ от няколко години. Говори английски сравнително добре и можем да водим по-нормален разговор. Разменяме по няколко реплики и правим малко по-дълги паузи мълчание. В един момент осъзнавам как прекалено често му отговарям с “Nice, nice”. Обръщам се към Вики и я моля да ме прасне следващия път, когато отговоря по тоя тъп начин. Бъзикам се, сещайки се, че Борат говори по същия начин и го имитирам. Това моментално чупи леда – Димитрис се оказва фен на Саша Барон Коен, а и аз също му симпатизирам независимо, че е малко крайно брутален на моменти. Започваме да си говорим за кино и вече разговора тръгва супер. Оказва се, че нашият човек отива на купон на плажа, а това е точно мястото към което ние се целихме за деня. Питаме го дали е удобно да ни остави направо там и той с охота се съгласява. Пристигаме по залез слънце, а неговите хора изглеждат свежи, напалили факлички и таман приготвят барбекюто. Запознаваме се с част от тях и присядаме малко по-встрани. Май сме малко а-социални тази вечер. Един от маниаците се оказва скайдайвър – заговаря ме, защото вижда тениската ми. Седмица по-рано бяхме скачали над Ихтиман с Вики, а той явно познаваше всички там. Както и да е, разговорът приключва с това и ние пак си се отделяме. В крайна сметка май сме малко уморени от дългия ден и просто се излежаваме на пясъка и си говорим. Черпят ни с бяло вино, а по едно време се появяват и две ребърца. Мале… супер вкусни са.
Толкова се радвам, че съм жив. Знам, че звучи глупаво да се радвам заради две ребърца, но не това е нещото, което ме кара да се чувствам така. То е просто една прашинка, последната върху голяма купчина насъбрала се вече през деня. Наистина обичам да разглеждам събитията отстрани и да проследя причинно-следствените връзки. На края на деня все пак се озовахме на плажа и то не как – ами на купон със супер симпатяги, които таман започват да свирят приятна гръцка музика. Хапваме и сме доволни. Небето е изпълнено със звезди, пред нас е морето, вълните се плискат, а точно зад нас се намира планината на боговете и връх Митикас. Предполагам, че заспивам с усмивка, защото така се чувствам.
Излизам от вкъщи и поемам към спирката, малка разходка преди тръгване, в главата ми звучи Ludovico Einaudi. Звъня на Вики да тръгва и да обмени двадесетина евро по пътя – все пак трябва да имаме малко пари за бирички. Когато пристигам на мястото на срещата, нея, разбира се, още я няма. Няма го и трамвая обаче и няма и изгледи да се появи. Прочитам съобщение, че спирката е временно преместена на „Руски Паметник“. Вики се появява в същия момент и направо я подбирам към новата дестинация. По пътя срещаме неин приятел, който, както се оказва, е качвал Митикас. Поредният човек, който ни предупреждава, че не е съвсем айляк. Някак тези предупреждения започват да ме дразнят малко и подсъзнателно започвам да подценявам все повече тази планина. Откриваме новата спирка, качваме се на автобуса, който обаче ни зарязва някъде по средата на пътя на трамвая – от тук вече трамвая си бачкал, така че трябвало да се прехвърлим. Чудя се дали билетчето, което ползвах в автобуса, ще важи и в трамвая? Защо ли ме съмнява? Добираме се до Княжево, от където дозареждаме с малко храна – аз съм успял и да забравя част от тази, която бях приготвил предната вечер. Автобусът за „Черния Кос“ обаче ще се появи след 41 минути и ние решаваме, че по-бързо ще излезем от града пеш. Може би петнадесетина минути по-късно, залисани в разговор, ни подминава същият този автобус и аз си мисля, че нещо леко ни пречи да излезем от града – и го прави по забавен начин. Такива неща обикновено ме надъхват да направя точно обратното. По пътя стопираме, но е доста неудобно за коли да спрат и да ни вземат, за това не си даваме много зор. В един момент казвам на Вики направо да си стопираме от нашето място, защото според мен тук няма смисъл. Тя обаче вдига ръка, ей така, през оградката на тротоара и непосредствено след нейния добронамерен жест спира кола… Хоп – шамарче и то за моя сметка. Яко.
Качва ни млада двойка от Радомир, които се прибират вкъщи при малкото си дете. Те, разбира се, както повечето коли, които човек хваща на юг от София, ще ни метнат до разклона за Перник. Не говорим много, предимно им разказваме на къде сме се запътили, но нищо конкретно. Свежарки са обаче и им личи. Бързо стигаме „Ускорителя за елементарни частици“ и те ни оставят.
Няма и десетина минути по-късно ни спира втора кола – кара една девойка. Ще ни метне до разклона за Радомир… Бре, всичко води към Радомир днес. Не си говорим особено много, може би вината е в мен, все пак изглеждам като отявлен член на Ал-Кайда, и за това Вики се обажда с някакъв въпрос свързан с автостопа от задната седалка. Оказва се, че нашата шофьорка качва стопаджии за пръв път. Дейба, току-що се почувствах малко тъпо. Ние дори не говорим, сигурно не е особено очарована от преживяването. Разговор все пак започва и аз в един момент даже малко прекалявам като й разказвам какви леко крайни хора са ме возили – пак в грешна посока поемам. Вики обаче й дава шоколадова бисквитка, така че сякаш всичко е точно. Разделяме се с добро настроение – нашето поне със сигурност.
Чакаме известно време на разклона и ни спира камион. Хвърляме раниците отзад в товарното и се нареждаме до шофьора. В първия момент ми е малко трудно да преценя що за птица е. Косата му е сравнително дълга, сребриста, едър е, но не дебел определено. Налично е шкембе обаче, което е съвсем нормално за неговата възраст – 50-60 години. До тук нищо особено, за това се вглеждам в очите. При по-възрастните хора е малко по-трудно да съдиш по очите, особено ако са си поживели (защото има и много, които хич не са живели, техните очи са лесни за четене). Тези малко ме затрудняват за момента, но все пак не изглеждат лоши. Въпреки това съм малко нащрек. Все пак Вики е седнала между мен и него, а имам и доста лош опит с шофьори на камиони. Как да е, той кара към Петрич, което е супер – ще вземем доста добро разстояние наведнъж. Нашият човек обаче не е от най-мълчаливите и вместо да ни пита разни неща, директно започва да ни споделя своя филм. Разказва ни, че е от Брезник, разказва ни как се бори с кмета и цялата вече купена община да не се разкопава едно находище на злато, защото това ще скапе цялото градче. Най-смешното и жалкото е, че проекта е на концесия, която взима офшорна фирма и изчислената печалба за 10 години е 8 милиарда пари (не помня каква е точната валута, сигурно Евро). От тях държавата и общината делят по равно едни 1.9%. Ха-ха-ха, просто нямам думи. В чужбина златни находища дадени на концесия носят между 30% и 50% печалба.
Всъщност се оказва, че е голям добряга и бързо ми става симпатичен. Харесва ми светлинката в очите му когато говори за проблемите си и ми харесва, че на неговата възраст (59 години, както той сподели) продължава да прави нещо за добруването на мястото, в което живее – както за него, така и за хората там. С всяка следваща дума ми изглежда все по-адекватен – не човек ерудит, а нещо много по хубаво – човек, който, макар и не толкова начетен, има отличен усет за нещата и не превива врат пред трудностите, нито го е страх да заяви своята позиция по даден въпрос. Някак целият разговор се завърта около неговия живот и той ни разказва доста интересни истории предимно от времето на комунизма. Личи, че е добре запознат както със съвременната, така и с политиката на миналото. Някои от историите наистина ми правят силно впечатление. Например, че когато е бил войник по границата, давали 7 дни отпуск ако заловиш нарушител жив… и 10 дни отпуск ако го заловиш мъртъв. Държавата направо си е насърчавала убийството. Даже разправя за случай, в който заловили едно хлапе на 15-16 години и докато го водили през гората на старшия, един от неговите подчинени предложил да го застрелят. „Това са 3 дни повече! – казал. Ще го пуснем да си ходи и когато се обърне ще го застрелям. После ще изстрелям още един изстрел сякаш е имало предупредителен. В гората сме – никой няма да разбере.“ В крайна сметка спасил момчето, независимо от офертата за тези безценни 3 дни, със сигурност по-ценни от човешки живот. На всичкото отгоре дори не си взели и другите 7 дни, защото се оказало, че родителите на момчето имали връзки и то дори не било регистрирано като задържано на границата. Онзи му опявал още една година за случая и за загубения отпуск.
Тази и още много истории ме карат да се замислям за моите родители и за мен. Аз съм на 25 години, тотално политически неангажиран и съвсем незаинтересован. Този урок по история обаче, от чисто психологическа гледна точка, за мен е безкрайно ценен. Започвам все по-добре да разбирам, защо хората са такива каквито са и защо постъпват по даден начин. Но ето, че аз никога не съм се интересувал. В същото време никой до сега не ми е и разказвал с такава готовност толкова истории от времето на комунизма. Мога ли да виня родителите си? Да, определено. Мисля, че всеки трябва да знае какво се е случвало в миналото – както неговите добри страни, така и неговите лоши. Вики ми казва – „Питай!“ Да, чудесно, но въпросите идват след като човек има известно количество от информация, база. Аз няма как да задавам въпроси без да имам база. Както едно дете отива на училище предимно за да слуша, а не да води беседи, така мисля че и нашите родители не трябва да крият миналото, колкото и срамно да е за тях. Това не би ни спасило или предпазило от нищо – само би ни ограничило в трезвата ни преценка за настоящето и би позволило на едни и същи грешки да се повтарят отново и отново.
Петър Петров – така се казва нашият домакин за урока по история – си мисли, че ни е отегчил, а аз се чудя как да му благодаря. Чувствам се чудесно, изпълнен с нова информация и нови насоки за размисъл. Винаги съм обичал пътуването на стоп, защото от време на време попадаш на тези толкова изключителни за самия момент хора и учиш, учиш, учиш. Повечето от тези, които ме возят никога не бих срещнал никъде другаде, а и да бях, не биха представлявали никакъв интерес за мен. Изключително показателно за това колко много може да научат хората един от друг ако свалят малко бариери.
Пристигаме в Петрич, където се разделяме с Петър по живо, по здраво. Пием по няколко айрана, обсъждайки всичко случило се до момента, а аз ръфам един тутманик. Направо е тутканик – доста бавно върви. Излизаме извън града и аз се отбивам да пикая докато Вики отиде до бензиностанцията. Тя обаче хич не си губи времето и когато изскачам от храстите вече ни чака кола – даже не беше стигнала до бензиностанцията…
Качва ни момък, може би на моите години, който е от Русе. От години живее и бачка като строител в Норвегия. Отива при родителите си в Гърция. Норвегия е място, което много ме влече, но някак усещам, че няма много смисъл да разпитам за там. От съвсем различни светове сме и инфото просто няма да ми е много от полза. Все пак се опитвам да разкарам предразсъдъците и го подпитвам по нещо на фона на леко долната чалга, която звучи от уредбата. Жените били хубави, кинтите били ок, времето не било толкова лошо – това е, което разбирам. Питам го дали се чувства добре там, дали е неговото място. Май не ме разбира какво имам в предвид. Става въпрос за това как ние пътуваме, той съответно „винаги се е чудил на хора като нас, как оцеляват“. Аз му разказвам, че въобще не става дума за оцеляване, а просто за лишаване от някоя и друга глезотийка. Казвам му, че всъщност на човек му трябват изключително малко пари, за да живее, а на път дори може да харчи много по-малко отколкото в града. Отговор: „То в днешно време ако не за кинти, за какво друго да се живее?“ Определено не ме беше разбрал по-рано когато го попитах дали се чувства добре в Норвегия… Знам, че не бих могъл да му обясня, защото той истински вярва в думите си – те са истина за него. Все пак казвам, че човек ако не се чувства добре, колкото и кинти да има те биха били безсмислени. „И ти си прав, и ти си прав“ – не го мисли, но в крайна сметка е прав – можем и двамата да сме прави. Оставя ни на отбивката за Серрес – все пак е пичага и ни направи добро. Да е жив и здрав и дано намери щастие по неговия си начин.
Вече сме в Гърция и даже сме на място, на което вече съм стопирал. Имам доста кофти опит със стопа тук – хората просто нямат тази култура. Те не знаят какво значи палеца на магистралата – мислят ни за луди и често ги е страх. Не мога да ги виня, за това се зареждам с търпение. Противно на очакванията ми обаче съвсем скоро спира кола с полска регистрация. Ех, тази Вики… Друго си е с момиче до теб. Качваме се – отпред двойка на средна възраст. Разменяме няколко реплики на английски и установяваме, че всъщност всички налични в колата сме си от България. Симпатяги – мацката предимно разказва разни истории. Не са точно наши хора, но са живи. Личи им по усмивките. Казват, че били тръгнали за Мелник, ама нещо променили плана и сега отивали към Солун. Утре – не знаели на къде. Евала, наистина са симпатяги. Чудесно е, че вече макар и не толкова млади, могат да тръгнат без посока. Става дума за това, кой с какво се занимава и Вики споменава, че е почти завършила Архитектура, но се занимава с благоустройство на градската среда в едно НПО. Питат мен. Аз отговарям, че уча. Къде, какво? „Всичко - отговарям - любознателен съм. От всичко по много и в най-различни насоки – просто не по академичния начин.“ Честно казано не обичам да отговарям на въпроса с какво се занимавам, защото наистина това са много неща и всички ми доставят изключително удоволствие… Кое по напред? Думичката „академичен“ обаче провокира реакция и не случайно. Дамата е завършила история на изкуството и работи в БАН както и в криптата на Александър Невски, а мъжът й е биолог. Шегуват се, че са алтернативни академици. Малко неловко ми става, защото наистина тона, с който казах, че не уча по академичния начин беше малко подценяващ. Казвам им го. Те обаче нали са симпатяги та даже са почти съгласни с позицията ми. Оставят ни на ръба на Солун с малко инфо за разни плажове долу на юг по път за Олимп. Честно казано, малко се съмнявам да ни допаднат плажовете, но няма значение. Благодарим и се разделяме.
Мястото е малко кофти за стоп – колите летят с двеста и ще им е трудно да спрат. Знаем обаче, че ако някой наистина иска да спре ще намери начин. Някак вече съм забравил притеснението си за стопа в Гърция – дали е защото не бързаме за никъде или защото съм с Вики, не знам. Намираме праскови, които растат точно до пътя. Изглеждат зрели, но са покрити с разни чернилки. Мятам най-чисто изглеждащата на Вики, която я обелва и хапва привидно с кеф. По едно време забелязваме, че някъде на сто-двеста метра зад нас е спрял някакъв автомобил. Чудим се дали е за нас, макар и толкова далеч. Гледаме натам, махаме, но никакъв знак. Продължаваме да стопираме и няколко минути по-късно пак поглеждаме през гръб. Същият автомобил бавничко се придвижва на задна към нас. Малко неадекватно, но решаваме да потичаме до него и да проверим какво става. Явно е спрял за нас… Качваме се – оказва се руснак, както изглежда, с едни много бляскави три златни зъба отпред. Разговорът е изключително забавен. Ние, като деца на новата генерация, си нямаме и понятие от руски освен по някоя друга дума. Почваме се на маймунски. Замислям се за пореден път как ми се иска да знам повечко езици, за да мога да си комуникирам с повече хора на родната им реч. Как да е, човекът ни мята десетина км. по-нагоре по магистралата. Благодарим му на гръцки… ама и ние сме едни.
Тук сякаш мястото е малко по-добро, защото пътят е в ремонт и колите намалят. Вики прави разни маймунджълъци на един пикап и той спира ей така на средата на пътя… Откачалки са малко тия гърци. Говорим си на гръцко-английски и той се навива да ни метне на половината на пътя до Катерини където се отбива. В пикапа има само една седалка обаче и ние се сбутваме, леко един върху друг, на нея. Аз си слагам колан – Вики без. Ама че съм пич… Веднага някак шофьора се отпуска – бях забелязал първо леко неразбиране от негова страна, както и малко смут от факта, че някакви непознати се качват при него. Почти убеден съм, че както той, така и руснака, преди не бяха качвали стопаджии. Супер – ще ги научим. Говорим си на доста базово ниво – в Гърция малко от възрастните хора знаят английски. Повечето – хич. Стигаме до пеаж и той ни обяснява, че не можем да сме двама отпред, но да изглеждаме айляк, че да не предизвикваме излишно внимание. Опитва се да ни предразположи като започва да си пее и леко да танцува с глава на музиката, която звучи от радиото. Ние с готовност подхващаме ритуала. Минаваме без проблем и съвсем скоро той ни оставя на уречения разклон.
Пътят отново е в ремонт, което пак ни е в полза. Слънцето обаче скоро ще залезе и аз се замислям, че може би ще спим някъде наоколо. Не го споделям с Вики – виждам, че тя е супер убедена, че тази вечер ще сме на плаж и предпочитам да си остане така. В крайна сметка и аз предпочитам да се случи така, но още дори не сме стигнали до Катерини. Кола обаче спира съвсем скоро – кара един младеж. Казвам му, че сме за Катерини, той се замисля, а аз добавям, че след това продължаваме към Литохоро. Това се оказва и неговата дестинация. Супер, ей това е късмет. Скачаме в колата.
Димитрис е лекар, анестезиолог, практикуващ от няколко години. Говори английски сравнително добре и можем да водим по-нормален разговор. Разменяме по няколко реплики и правим малко по-дълги паузи мълчание. В един момент осъзнавам как прекалено често му отговарям с “Nice, nice”. Обръщам се към Вики и я моля да ме прасне следващия път, когато отговоря по тоя тъп начин. Бъзикам се, сещайки се, че Борат говори по същия начин и го имитирам. Това моментално чупи леда – Димитрис се оказва фен на Саша Барон Коен, а и аз също му симпатизирам независимо, че е малко крайно брутален на моменти. Започваме да си говорим за кино и вече разговора тръгва супер. Оказва се, че нашият човек отива на купон на плажа, а това е точно мястото към което ние се целихме за деня. Питаме го дали е удобно да ни остави направо там и той с охота се съгласява. Пристигаме по залез слънце, а неговите хора изглеждат свежи, напалили факлички и таман приготвят барбекюто. Запознаваме се с част от тях и присядаме малко по-встрани. Май сме малко а-социални тази вечер. Един от маниаците се оказва скайдайвър – заговаря ме, защото вижда тениската ми. Седмица по-рано бяхме скачали над Ихтиман с Вики, а той явно познаваше всички там. Както и да е, разговорът приключва с това и ние пак си се отделяме. В крайна сметка май сме малко уморени от дългия ден и просто се излежаваме на пясъка и си говорим. Черпят ни с бяло вино, а по едно време се появяват и две ребърца. Мале… супер вкусни са.
Толкова се радвам, че съм жив. Знам, че звучи глупаво да се радвам заради две ребърца, но не това е нещото, което ме кара да се чувствам така. То е просто една прашинка, последната върху голяма купчина насъбрала се вече през деня. Наистина обичам да разглеждам събитията отстрани и да проследя причинно-следствените връзки. На края на деня все пак се озовахме на плажа и то не как – ами на купон със супер симпатяги, които таман започват да свирят приятна гръцка музика. Хапваме и сме доволни. Небето е изпълнено със звезди, пред нас е морето, вълните се плискат, а точно зад нас се намира планината на боговете и връх Митикас. Предполагам, че заспивам с усмивка, защото така се чувствам.
Няма коментари:
Публикуване на коментар