Малко ми е топло – май си ме напича вече. Отварям едно око и гледам, че Вики нещо се кълчи, а слънцето се е позиционирало точно между краката й. Идилийка – ще си подремна още малко докато стане съвсем непоносимо. Е… става съвсем непоносимо и решавам да се излея от чувала на пясъка. От Вики няма и следа. Ставам, разтягам се, правя две обиколки на чувала и решавам, че ще си направя сутрешно къпане. Водата е страхотна и ме разбужда. Пробвам да плавам (така наричам аз алтернативното плуване), но липсата на добра техника ме уморява бързо. Откривам Вики малко по-нагоре по-плажа. Тя, за сметка на мен, не може да плава. Може обаче да плува и решавам, че ще смачкам малко егото като я помоля да ми покаже това онова. Малко май сме се разлигавили от рано и уроците не са особено градивни, макар че запомням всичко, което ми показва и ще го изпробвам в бъдеще на спокойствие.
Решаваме, че достатъчно сме се моткали, а и плажът започва да се пълни с люде от вси страни – време е за тръгване. Казваме по едно „Чао“ и „Благодаря“ на Димитрис, който ни докара снощи и правим опит да се измъкнем. Попадаме в задръстване от автомобили, които се движат доста по-бавно от нас – пълна лудница е на този плаж през деня явно. Изскачаме на главния път след като издухахме всичките МПС-та и сега е време да се метнем на някое до градчето (Литохоро), което е на десетина километра. От там можем да започнем нашия преход към върха на Олимп – Митикас.
Коли минават от всичките ни страни – малко ни дезориентират, но ние сме упорити и не след дълго спира един симпатяга. Танцьор – знае над триста народни гръцки танца. Вики е учудена, че е възможно да има толкова много различни, а той подчертава, че знае САМО триста танца… Оставя ни на разклона за градчето където се пласираме на автобусна спирка. Дали пък вече не сме малко нахални? Спира ни такси и ни иска 5 евро за 5км. Това са само 50 минути ходене, така че дори и да не ни спре кола ще походим. Пък и имаме само 20 евро всичко на всичко – как ще си купим бирички?
Кола все пак спира и виждам самар на предната седалка – супер, човек който ще ни закара директно в планината. Тук идва една малка дилема – можем да ходим от селото нагоре, но има и път до 1100 метра надморска височина. Нашият човек се е запътил за по-високата позиция, от където ще си започне и той прехода до върха. Решаваме да се качим с него и да се възползваме от възможността, която ни предлага ситуацията. Той всъщност ще тръгва от по-ниско – казва, че пътеката е по-дълга, но по красива. Чудно. Не говорим много, аз предимно следя как се изкачваме в планината, морето се отдалечава и остава все по-ниско. Стигаме, той специално ни показва картата и ни обяснява. Питаме го как стои въпросът с водата – „На половината на пътя има хижа – от там ще си напълните“. Супер – ние си имаме 3 литра с нас, които ще са ни предостатъчни, нищо, че си е жегичка.
Ехх… в планината сме… Това някак е много по-мое място, чувствам се като у дома си, нищо че съм също толкова мазен както и на плажа. Има една приятна свежест в планинския въздух все пак, която ме кара да се чувствам по-лек. Ние с Вики изцепваме докато нашият спътник си паркира колата. Забравих да спомена, че той беше облечен в колоездачно трико и очаквам да ни задмине всеки момент. Е, задминава ни доста бързичко и изчезва. Егото тук търпи нещо като мини криза, но нито съм сам, нито всъщност мога да ходя толкова бързо в момента. Вики ме успокоява, че той е с по-лека раница. И въпреки това… Как да е, планината е приказна всъщност. Има доста хора, повечето са туристи, планинари почти не засичаме. Те веднага се разпознават и разменяме по няколко думи с повечето, с които се разминаваме.
Не си даваме много зор – пътеката е стръмна, но върви блажено. От време на време се откриват гледки и спираме да се полюбуваме на морето. Не са много местата където толкова висока планина среща море, така че определено е интересно. Напоследък усещам, че започвам да се чувствам все по балансиран. Спомням си, че в началото, когато тръгнах да ходя по чукарите, бях сякаш на състезание – много държах да подобря всички рекорди за скорост, никой да не ме задминава по пътеката, а пък аз, от своя страна, да задмина всички. В един момент това прерасна в нещо доста по-различно – съвсем забравях за света около мен и се замислях така, че просто се озовавах на места без да си спомням как съм стигнал. Това ми е останало от колоезденето – когато караш по 80-100 км. на ден и то по маршрути минавани десетки пъти и знаеш буквално всяка пукнатинка по пътя. Оставяш тялото си на автоматик, а ти си свободен да мислиш за каквото искаш, да бъдеш където пожелаеш. Чувството е незаменимо, защото докато мисълта препуска тялото също се движи. Така де… това все пак понякога те лишава от настоящето и изпускаш разни моменти, които се случват непосредствено около теб. За това ми е приятно сега да спирам на гледчиците или да се заглеждам в листата на дърветата и да наблюдавам как лекия ветрец ги полюшва, а слънчевите лъчи проникват през тях и шарят по земята.
И така, след около 3 часа, точно на ръба на горския пояс, ние си довлачваме татрите до първата хижа по пътя (тя е на половината от дневния преход). Водата ни вече се опитва да образува дъждовен облак над нас. Останал ни е около половин литър, който пестихме здраво. Все пак си е жега. Но нали вече сме тук, ще напълним, ще си сготвим малко кус-кус и ще презаредим силите си. Притеснява ме обаче, че още когато видях хижата ми направиха впечатление многото бидони около нея, някои пълни с вода. Докато оправям котлона и софрата, Вики отива да налее. Връща се с около 250 мл. повече отколкото вече имаше в шишето. Казали й, че не може да си напълни вода и че на 2 км. от тук имало извор – само трябвало да следваме черния маркуч. Той, разбира се, не ни е по път. Малко се изнервям след като маркучът очевидно е свързан с извора, а те ни отказват вода? Трябва да има рационално обяснение… Изчаквам десетина минути да се поуспокоя и отивам аз да попитам за вода – все пак не искам да им влизам с кофите при положение, че най-вероятно не съм прав. Така и се оказва – събират дъждовна вода, така че тръгваме на експедиция по черния маркуч. Аз си взимам двата меха, които, слава богу, нося, а Вики взима една бутилка литър и половина. Разходката е много приятна, още повече, че нямаме никакъв багаж. Маркуча върви надолу и си представям как въобще го ползват това чудо. Как – стигаме и виждаме агрегат вързан за чучура на чешмата. Пълним всичко, което имаме, напиваме се колкото можем. Представям си, че горе на високото, ще има точно нула вода, така че пируваме докато можем. Връщаме се сравнително бързо и решаваме само да хапнем по нещо сладко и да тръгваме, защото времето напредва.
Оказва се, че е станало 5 часа, но ние гледаме позитивно на нещата – таман излизаме от горския пояс и сме спасени от зверската жега. Тръгваме бодро нагоре. Бодро, бодро, колко да е бодро. Аз съм доста гладен всъщност – ние нищо не сме яли. За мен закуската е най-важното ядене, а не стига, че ядох пет вафли и две бисквити, ами и не съм обядвал. Тук е момента да спомена, че се върнах със седем литра вода от извора… Раницата ми преди това вече беше над 20кг… Ей сега вече ми е трудничко, спираме на всеки 20-30 минути за кратка почивка, а аз се чувствам като льольо. Все пак наближаваме билото и БУМ. Ей това се казва гледка. Планината направо не спира да ме изненадва – наистина я подцених. Срещу нас изскача въпросното плато, на което ще прекараме нощта. Самото плато е като една огромна вълна само дето завършва със сто-метров отвес. До него се стига по едно симпатично било, а в края на платото виждаме нещо като огромна, направо гигантска, гърбица на игуана – ей така си стърчи без въобще да й пука. Виждал съм го на снимка, разбира се, но на живо… просто е епично. Забравям и за багаж и за всичко, чувствам се прекрасно. Гората си има своя чар, но откритото пространство на върховете и билото, всички гледки, които се откриват, този безкраен простор, още повече засилен от факта, че небето се слива с морето зад нас – красиво е.
Доста бързо минаваме ръба и се изкачваме най-после на платото. Фотограф снима планински козички с един снайпер. Решавам и аз да цъкна 1-2 кадъра, по-скоро за майка ми отколкото за нещо друго. Много рядко снимам като цяло, но напоследък се уча, че за близките ми не е достатъчно да донеса една снимка от пътуване, което трае една седмица и все пак когато не го чувствам, просто не го правя и точка. Хижата се вижда и по пътя към нея оглеждам за потенциални локации за снимане довечера или утре по изгрев. Залезът тук няма да освети нищо и за това не е интересен – това чисто от фотографска гледна точка, разбира се. Върхът, гърбът на игуаната, е невероятен масив, който и аз не знам точно как е изникнал от земята, но нямам добра гледна точка или правилния обектив да го представя в най-добра светлина. С широкия просто ще изглежда прекалено невзрачен, а с дългия нямам добра позиция. Ей тук ми трябва една междинка, която просто не само не нося, но и не притежавам. Малко ме е яд, но нали това й е готиното на фотографията – винаги можеш да намериш начин, винаги можеш да откриеш друг интересен и алтернативен ъгъл, под който да погледнеш и представиш нещата.
Пристигаме на хижичката – тя е малка и спретната, доста оживена. Много съм гладен, но тук идва моментът, за който си взехме 20 евро – биричка. Няма как да не пием по една на края на деня. Честно казано нито пия много алкохол, нито много бира, но това ми е останало като ритуал от една приятелка, с която бая си попътувахме. Ритуалите са приятно нещо. Кенчетата правят по едно „Ц-ссс“ и ние си казваме „Наздраве“. От тук също има гледка към морето – все пак, както споменах, сме на ръба на сто-плюс-метров отвес. Мързела бързо ни наляга, гладни сме, но бавно се организираме. Започва да се мръква и решаваме да се пльоснем зад хижата и да си сготвим тоя кус-кус най-после. Май слагам прекалено много от лакомия (не че не мога да го изям, но просто няма достатъчно място в канчето) и той почва зловонно да бълбука – не му стига водата. На всичкото отгоре залепва за гига-канчето ми и се чудя къде ми е сега марковата дървена лъжица, ´раираш ли. Вики бърка като откачена с поне сто оборота в минута. В крайна сметка го омешваме с нещо, което претендира да има сьомга в него и го докарва на аромат даже. Доста е вкусно, между другото, дори и леко недоварено.
Докато хапваме си набелязваме място за палатка, но по едно време се изсипва група туристки и две се запътват право натам. Говорим им на български, че това е кофти място, няма да имат гледка от камъните, мирише, там пикаят кучетата и т.н., но те не слушат. Е, като се моткаме, така е. Едно куче обаче стои до нас и явно слуша какво си говорим, макар да не изглежда много заинтересовано. Тръгва съвсем небрежно по посока опъващите палатка туристки и надига краче точно над тяхната каменна оградка… Поне не ги излъгахме.
Намираме си друго място за палатката, аз я опъвам, а Вики отива за по още една биричка. Вече започва да се смрачава леко и аз си взимам апарата за една малка обиколка. Когато имам време преди да падне нощта се опитвам да пообиколя и да си маркирам разни места, ъгли, възможни композиции за по-късно. Падне ли мрак обикновено е доста трудно тепърва да търсиш подходящо място и гледна точка. Харесва ми една палатка, която забелязахме веднага щом пристигнахме – разпъната е на ръба на една издадена над пропаст скала. От трите и страни има отвес. Много ми харесва колко дребна изглежда на фона на огромния масив на връх Стефани отзад. Правя една снимка да си запаметя идеята за по-късно. Обикалям още малко, маркирам няколко места и се връщам пред хижата. Първият човек, който питам чия е въпросната палатка е момчето, което работи в хижата. Оказва се, че е неговата или по-точно на персонала. По-добре не може и да бъде. Питам го дали може да я снимам по късно и дали има нещо против да я светне отвътре. Той май нещо не ме разбира и хич не му се занимава с мен, за това, подминавайки ме, само ми казва, че няма никакъв проблем да я снимам.
Говорим си и съвсем изневиделица става тъмно. Още не достатъчно, а ми изглежда, че и небето не е много чисто тази нощ за снимки. Решавам да направя една тестова – оказва се приказка, просто светлината от хижата е прекалено силна и пречи на очите. Виждат се хиляди звезди. Млечният път обаче все още не е в много добра позиция за двата кадъра, които бях намислил. За единия ще трябва да почакам може би около час, а за другия може би около три. А вече си е 10 часа вечерта. Как да е, тези неща искат малки жертви, а на мен ми е приятно да стоя и да си гледам небето цяла нощ. Нагласям се да снимам палатката, но светлината от кенефа на хижата е просто разрушителна – много грозно осветява скалата. След малко репозициониране намествам апарата на място, което ми допада като композиция – палатката стърчи някъде в небето и млечният път съвсем скоро ще се премести точно пред нея. Хижата обаче продължава да свети, палатката пък продължава да е тъмна. Стоя и просто чакам. Правя си разни експерименти. Отново съм забравил да сменя батериите на дистанционното си – доста несериозно от моя страна. Това ще направи някои неща, които съм намислил почти невъзможни за изпълнение – например експозиции по-дълги от 30 секунди. Стоя и си чакам… Решавам да потърся момчето от палатката и да го питам дали не може да я светне поне. Откривам го горе, забързан по задачи – определено не му се занимава и изглежда доста зает. Аз обаче съм малко нахален, вероятно му изглеждам като пълна откачалка, и го питам дали не може аз да я светна отзад с моя челник. Той ме гледа малко втрещено, но се съгласява. Отивам и поставям челника непосредствено зад палатката, даже го пъхам под външния слой. Тя обаче не изглежда много осветена – надявам се апарата да покаже друго. В това време най-после спират осветлението в кенефа и получавам желаната тъмнина. Долазвам си някак до апарата в мрака. Тук трябва да отбележа, че освен палатката и аз съм се позиционирал на ръба на пропас, а пътят към ръба е наклон с туфи трева и сипей. Опитвам се да внимавам в бързината си без светлина, защото си представям, че ако се изръся ще стана на кюфте някъде там долу. По-рано изхвърлих парче развалена халва от тоя ръб и много се забавлявах докато го гледах как се размазва. Дано и аз не свърша така, но, предполагам, и халвата ще се позабавлява за моя сметка.
Пълен провал. Палатката хич не свети, явно е дебелокожа и не иска да съдейства. Правя още няколко прехода до нея в мрака – единственото решение е просто да я отворя и наистина да вляза вътре. На ръба съм да го направя, но решавам, че има алтернативен вариант. Млечният път и без това вече премина най-якото място, на което можеше да бъде за кадъра. Явно ще комбинирам няколко снимки в една. За това просто решавам да изчакам момчето да си свърши спокойно работата и когато тръгне да си ляга да си направя кадъра с осветената палатка. Междувременно все пак искам да я осветя тая скала малко, че да си личи и си правя някакви опити с челника насочен към нея.
В един момент наистина ми писва, сядам и просто си наблюдавам небето. Толкова е красиво сега, когато няма никаква изкуствена светлина. Звездите наистина са хиляди, милиони. Вече може би видях десетина падащи. Няма и никакъв шум – простор и спокойствие. Изведнъж всичко това отново добива смисъл за мен. Честно казано се бях изнервил малко на процеса – тази снимка можех да я снимам за минути, а според мен са минали часове… Но знам, че това е моят начин да споделя това, което преживявам с други, които нямат възможност да са тук, приседнали до мен и да се взират в този безкрай. Струва си, мамка му, дори и да го правя само заради мен самия – толкова нощи вече съм прекарал така, че тези джунджурии, апарати и т.н. никак не ми пречат да се наслаждавам на всичко, което се случва около и вътре в мен.
Някой излиза от хижата, а аз дебна като хищник за плячка. Той е… Дали ще се прибере да спи най-после? Айде де… и на мен ми се спи вече, а и ми е студено. Тръгва към леговището си – ЙЕС! Аз тихо се промъквам на другата страна към апарата. През неговите очи сигурно изглежда съвсем извратено вече – той, надявам се, знае, че мрачният силует, който се движи паралелно с него, съм аз и съм съвсем безобиден. Не си светва челника обаче и аз се чудя дали въобще това ще се случи. Има малко съспенс. Той обаче прави нещо изненадващо адекватно – застава на ръба на скалата и се вглежда в небето. Красив силует на фона на звездното небе – може би всъщност ми позира? Дори и да не го прави, аз бързо щракам с апарата. Той обаче не се задържа достатъчно дълго там и снимката не се получава. Влиза в палатката и тя светва – най-после, душата ми ликува в този момент, заслужаваше си. Снимам докато не загася.
Силуетът, който видях обаче – няма да се откажа сега, когато снимката може да стане и по-добре. Е… аз ще съм силуета… Но как да го направя? Апарата има таймер от 10 секунди преди да снима, а за да стигна до палатката ми трябват поне 30 и то с тичане по сипей на ръба на пропаст. Решавам да пробвам дистанционното – то все пак има батерии, но не прави контакт. Играя си с него и откривам, че в точно определена позиция и огъване на кабела има връзка с апарата. Нагласям го да снима след 1 минута и да направи няколко последователни кадъра. Затискам го с камък и се моля просто да сработи и да не мръдне. То се задейства и аз търча като откачен нагоре, около палатката забавям скоростта и започвам безшумно да се промъквам покрай нея – не искам повече да притеснявам човека. Заставам на ръба на скалата и застивам за 5 минути – не смея да мръдна въобще, за да не разваля чистия силует. По едно време решавам да се обърна и да видя дали апарата въобще прави нещо. Виждам червената светлинка и още не мога да повярвам, че това нещо май наближава края си. Стоя така още 5 минути за всеки случай. Връщам се и за пръв път откривам точно това, което искам. Моя малка лична победа.
Остава ми още един кадър за тази нощ. Вече съм доста изморен, а може би има около час преди млечният път да се позиционира добре за него. Малко се чудя дали да не си легна вече. Не… ще почакам още малко. Спокойно си нагласям апарата – схемата с дистанционното вече поне е ясна, така че си стабилизирам статива и правя няколко пробни експозиции. Все още свети една палатка в синьо – хубав акцент. Моята палатка също е тук – втората, която влиза в кадър. Ще трябва и нея да светна. Влизам, будя Вики, но това така или иначе щеше да стане. Намирам нейния челник, пробвам го, но не ми харесва светлината. Оставям моя в палатката, а нейния взимам със себе си. Пак не е достатъчно добре осветена. Отивам и осветявам допълнително с втория челник. Добре е, не перфектно, но задоволително на фона на това колко много вече ме мързи. А млечният път все още не е там където искам. Може би 20-30 минути. Лягам за малко на топло в палатката. Малко по-късно излизам, снимам, прибирам се вече абсолютно умопомрачен, луд и уморен. Трудно ми е дори да мисля, но вълнението ме държи все още жив. Получиха се – сам за себе си изкарах максималното от момента. Може би някой друг, по-опитен и по-добър фотограф би направил много по-невероятни кадри, но аз съм доволен не от крайния резултат. Доволен съм, че имах търпението. Поглеждам часовника – 2:30ч. е. Тези две снимки ми отнеха четири часа и половина. Борба с техниката, с условията, с времето и със себе си. Заспивам като труп, но щастлив и доволен. Заслужава си.
Коли минават от всичките ни страни – малко ни дезориентират, но ние сме упорити и не след дълго спира един симпатяга. Танцьор – знае над триста народни гръцки танца. Вики е учудена, че е възможно да има толкова много различни, а той подчертава, че знае САМО триста танца… Оставя ни на разклона за градчето където се пласираме на автобусна спирка. Дали пък вече не сме малко нахални? Спира ни такси и ни иска 5 евро за 5км. Това са само 50 минути ходене, така че дори и да не ни спре кола ще походим. Пък и имаме само 20 евро всичко на всичко – как ще си купим бирички?
Кола все пак спира и виждам самар на предната седалка – супер, човек който ще ни закара директно в планината. Тук идва една малка дилема – можем да ходим от селото нагоре, но има и път до 1100 метра надморска височина. Нашият човек се е запътил за по-високата позиция, от където ще си започне и той прехода до върха. Решаваме да се качим с него и да се възползваме от възможността, която ни предлага ситуацията. Той всъщност ще тръгва от по-ниско – казва, че пътеката е по-дълга, но по красива. Чудно. Не говорим много, аз предимно следя как се изкачваме в планината, морето се отдалечава и остава все по-ниско. Стигаме, той специално ни показва картата и ни обяснява. Питаме го как стои въпросът с водата – „На половината на пътя има хижа – от там ще си напълните“. Супер – ние си имаме 3 литра с нас, които ще са ни предостатъчни, нищо, че си е жегичка.
Ехх… в планината сме… Това някак е много по-мое място, чувствам се като у дома си, нищо че съм също толкова мазен както и на плажа. Има една приятна свежест в планинския въздух все пак, която ме кара да се чувствам по-лек. Ние с Вики изцепваме докато нашият спътник си паркира колата. Забравих да спомена, че той беше облечен в колоездачно трико и очаквам да ни задмине всеки момент. Е, задминава ни доста бързичко и изчезва. Егото тук търпи нещо като мини криза, но нито съм сам, нито всъщност мога да ходя толкова бързо в момента. Вики ме успокоява, че той е с по-лека раница. И въпреки това… Как да е, планината е приказна всъщност. Има доста хора, повечето са туристи, планинари почти не засичаме. Те веднага се разпознават и разменяме по няколко думи с повечето, с които се разминаваме.
Не си даваме много зор – пътеката е стръмна, но върви блажено. От време на време се откриват гледки и спираме да се полюбуваме на морето. Не са много местата където толкова висока планина среща море, така че определено е интересно. Напоследък усещам, че започвам да се чувствам все по балансиран. Спомням си, че в началото, когато тръгнах да ходя по чукарите, бях сякаш на състезание – много държах да подобря всички рекорди за скорост, никой да не ме задминава по пътеката, а пък аз, от своя страна, да задмина всички. В един момент това прерасна в нещо доста по-различно – съвсем забравях за света около мен и се замислях така, че просто се озовавах на места без да си спомням как съм стигнал. Това ми е останало от колоезденето – когато караш по 80-100 км. на ден и то по маршрути минавани десетки пъти и знаеш буквално всяка пукнатинка по пътя. Оставяш тялото си на автоматик, а ти си свободен да мислиш за каквото искаш, да бъдеш където пожелаеш. Чувството е незаменимо, защото докато мисълта препуска тялото също се движи. Така де… това все пак понякога те лишава от настоящето и изпускаш разни моменти, които се случват непосредствено около теб. За това ми е приятно сега да спирам на гледчиците или да се заглеждам в листата на дърветата и да наблюдавам как лекия ветрец ги полюшва, а слънчевите лъчи проникват през тях и шарят по земята.
И така, след около 3 часа, точно на ръба на горския пояс, ние си довлачваме татрите до първата хижа по пътя (тя е на половината от дневния преход). Водата ни вече се опитва да образува дъждовен облак над нас. Останал ни е около половин литър, който пестихме здраво. Все пак си е жега. Но нали вече сме тук, ще напълним, ще си сготвим малко кус-кус и ще презаредим силите си. Притеснява ме обаче, че още когато видях хижата ми направиха впечатление многото бидони около нея, някои пълни с вода. Докато оправям котлона и софрата, Вики отива да налее. Връща се с около 250 мл. повече отколкото вече имаше в шишето. Казали й, че не може да си напълни вода и че на 2 км. от тук имало извор – само трябвало да следваме черния маркуч. Той, разбира се, не ни е по път. Малко се изнервям след като маркучът очевидно е свързан с извора, а те ни отказват вода? Трябва да има рационално обяснение… Изчаквам десетина минути да се поуспокоя и отивам аз да попитам за вода – все пак не искам да им влизам с кофите при положение, че най-вероятно не съм прав. Така и се оказва – събират дъждовна вода, така че тръгваме на експедиция по черния маркуч. Аз си взимам двата меха, които, слава богу, нося, а Вики взима една бутилка литър и половина. Разходката е много приятна, още повече, че нямаме никакъв багаж. Маркуча върви надолу и си представям как въобще го ползват това чудо. Как – стигаме и виждаме агрегат вързан за чучура на чешмата. Пълним всичко, което имаме, напиваме се колкото можем. Представям си, че горе на високото, ще има точно нула вода, така че пируваме докато можем. Връщаме се сравнително бързо и решаваме само да хапнем по нещо сладко и да тръгваме, защото времето напредва.
Оказва се, че е станало 5 часа, но ние гледаме позитивно на нещата – таман излизаме от горския пояс и сме спасени от зверската жега. Тръгваме бодро нагоре. Бодро, бодро, колко да е бодро. Аз съм доста гладен всъщност – ние нищо не сме яли. За мен закуската е най-важното ядене, а не стига, че ядох пет вафли и две бисквити, ами и не съм обядвал. Тук е момента да спомена, че се върнах със седем литра вода от извора… Раницата ми преди това вече беше над 20кг… Ей сега вече ми е трудничко, спираме на всеки 20-30 минути за кратка почивка, а аз се чувствам като льольо. Все пак наближаваме билото и БУМ. Ей това се казва гледка. Планината направо не спира да ме изненадва – наистина я подцених. Срещу нас изскача въпросното плато, на което ще прекараме нощта. Самото плато е като една огромна вълна само дето завършва със сто-метров отвес. До него се стига по едно симпатично било, а в края на платото виждаме нещо като огромна, направо гигантска, гърбица на игуана – ей така си стърчи без въобще да й пука. Виждал съм го на снимка, разбира се, но на живо… просто е епично. Забравям и за багаж и за всичко, чувствам се прекрасно. Гората си има своя чар, но откритото пространство на върховете и билото, всички гледки, които се откриват, този безкраен простор, още повече засилен от факта, че небето се слива с морето зад нас – красиво е.
Доста бързо минаваме ръба и се изкачваме най-после на платото. Фотограф снима планински козички с един снайпер. Решавам и аз да цъкна 1-2 кадъра, по-скоро за майка ми отколкото за нещо друго. Много рядко снимам като цяло, но напоследък се уча, че за близките ми не е достатъчно да донеса една снимка от пътуване, което трае една седмица и все пак когато не го чувствам, просто не го правя и точка. Хижата се вижда и по пътя към нея оглеждам за потенциални локации за снимане довечера или утре по изгрев. Залезът тук няма да освети нищо и за това не е интересен – това чисто от фотографска гледна точка, разбира се. Върхът, гърбът на игуаната, е невероятен масив, който и аз не знам точно как е изникнал от земята, но нямам добра гледна точка или правилния обектив да го представя в най-добра светлина. С широкия просто ще изглежда прекалено невзрачен, а с дългия нямам добра позиция. Ей тук ми трябва една междинка, която просто не само не нося, но и не притежавам. Малко ме е яд, но нали това й е готиното на фотографията – винаги можеш да намериш начин, винаги можеш да откриеш друг интересен и алтернативен ъгъл, под който да погледнеш и представиш нещата.
Пристигаме на хижичката – тя е малка и спретната, доста оживена. Много съм гладен, но тук идва моментът, за който си взехме 20 евро – биричка. Няма как да не пием по една на края на деня. Честно казано нито пия много алкохол, нито много бира, но това ми е останало като ритуал от една приятелка, с която бая си попътувахме. Ритуалите са приятно нещо. Кенчетата правят по едно „Ц-ссс“ и ние си казваме „Наздраве“. От тук също има гледка към морето – все пак, както споменах, сме на ръба на сто-плюс-метров отвес. Мързела бързо ни наляга, гладни сме, но бавно се организираме. Започва да се мръква и решаваме да се пльоснем зад хижата и да си сготвим тоя кус-кус най-после. Май слагам прекалено много от лакомия (не че не мога да го изям, но просто няма достатъчно място в канчето) и той почва зловонно да бълбука – не му стига водата. На всичкото отгоре залепва за гига-канчето ми и се чудя къде ми е сега марковата дървена лъжица, ´раираш ли. Вики бърка като откачена с поне сто оборота в минута. В крайна сметка го омешваме с нещо, което претендира да има сьомга в него и го докарва на аромат даже. Доста е вкусно, между другото, дори и леко недоварено.
Докато хапваме си набелязваме място за палатка, но по едно време се изсипва група туристки и две се запътват право натам. Говорим им на български, че това е кофти място, няма да имат гледка от камъните, мирише, там пикаят кучетата и т.н., но те не слушат. Е, като се моткаме, така е. Едно куче обаче стои до нас и явно слуша какво си говорим, макар да не изглежда много заинтересовано. Тръгва съвсем небрежно по посока опъващите палатка туристки и надига краче точно над тяхната каменна оградка… Поне не ги излъгахме.
Намираме си друго място за палатката, аз я опъвам, а Вики отива за по още една биричка. Вече започва да се смрачава леко и аз си взимам апарата за една малка обиколка. Когато имам време преди да падне нощта се опитвам да пообиколя и да си маркирам разни места, ъгли, възможни композиции за по-късно. Падне ли мрак обикновено е доста трудно тепърва да търсиш подходящо място и гледна точка. Харесва ми една палатка, която забелязахме веднага щом пристигнахме – разпъната е на ръба на една издадена над пропаст скала. От трите и страни има отвес. Много ми харесва колко дребна изглежда на фона на огромния масив на връх Стефани отзад. Правя една снимка да си запаметя идеята за по-късно. Обикалям още малко, маркирам няколко места и се връщам пред хижата. Първият човек, който питам чия е въпросната палатка е момчето, което работи в хижата. Оказва се, че е неговата или по-точно на персонала. По-добре не може и да бъде. Питам го дали може да я снимам по късно и дали има нещо против да я светне отвътре. Той май нещо не ме разбира и хич не му се занимава с мен, за това, подминавайки ме, само ми казва, че няма никакъв проблем да я снимам.
Говорим си и съвсем изневиделица става тъмно. Още не достатъчно, а ми изглежда, че и небето не е много чисто тази нощ за снимки. Решавам да направя една тестова – оказва се приказка, просто светлината от хижата е прекалено силна и пречи на очите. Виждат се хиляди звезди. Млечният път обаче все още не е в много добра позиция за двата кадъра, които бях намислил. За единия ще трябва да почакам може би около час, а за другия може би около три. А вече си е 10 часа вечерта. Как да е, тези неща искат малки жертви, а на мен ми е приятно да стоя и да си гледам небето цяла нощ. Нагласям се да снимам палатката, но светлината от кенефа на хижата е просто разрушителна – много грозно осветява скалата. След малко репозициониране намествам апарата на място, което ми допада като композиция – палатката стърчи някъде в небето и млечният път съвсем скоро ще се премести точно пред нея. Хижата обаче продължава да свети, палатката пък продължава да е тъмна. Стоя и просто чакам. Правя си разни експерименти. Отново съм забравил да сменя батериите на дистанционното си – доста несериозно от моя страна. Това ще направи някои неща, които съм намислил почти невъзможни за изпълнение – например експозиции по-дълги от 30 секунди. Стоя и си чакам… Решавам да потърся момчето от палатката и да го питам дали не може да я светне поне. Откривам го горе, забързан по задачи – определено не му се занимава и изглежда доста зает. Аз обаче съм малко нахален, вероятно му изглеждам като пълна откачалка, и го питам дали не може аз да я светна отзад с моя челник. Той ме гледа малко втрещено, но се съгласява. Отивам и поставям челника непосредствено зад палатката, даже го пъхам под външния слой. Тя обаче не изглежда много осветена – надявам се апарата да покаже друго. В това време най-после спират осветлението в кенефа и получавам желаната тъмнина. Долазвам си някак до апарата в мрака. Тук трябва да отбележа, че освен палатката и аз съм се позиционирал на ръба на пропас, а пътят към ръба е наклон с туфи трева и сипей. Опитвам се да внимавам в бързината си без светлина, защото си представям, че ако се изръся ще стана на кюфте някъде там долу. По-рано изхвърлих парче развалена халва от тоя ръб и много се забавлявах докато го гледах как се размазва. Дано и аз не свърша така, но, предполагам, и халвата ще се позабавлява за моя сметка.
Пълен провал. Палатката хич не свети, явно е дебелокожа и не иска да съдейства. Правя още няколко прехода до нея в мрака – единственото решение е просто да я отворя и наистина да вляза вътре. На ръба съм да го направя, но решавам, че има алтернативен вариант. Млечният път и без това вече премина най-якото място, на което можеше да бъде за кадъра. Явно ще комбинирам няколко снимки в една. За това просто решавам да изчакам момчето да си свърши спокойно работата и когато тръгне да си ляга да си направя кадъра с осветената палатка. Междувременно все пак искам да я осветя тая скала малко, че да си личи и си правя някакви опити с челника насочен към нея.
В един момент наистина ми писва, сядам и просто си наблюдавам небето. Толкова е красиво сега, когато няма никаква изкуствена светлина. Звездите наистина са хиляди, милиони. Вече може би видях десетина падащи. Няма и никакъв шум – простор и спокойствие. Изведнъж всичко това отново добива смисъл за мен. Честно казано се бях изнервил малко на процеса – тази снимка можех да я снимам за минути, а според мен са минали часове… Но знам, че това е моят начин да споделя това, което преживявам с други, които нямат възможност да са тук, приседнали до мен и да се взират в този безкрай. Струва си, мамка му, дори и да го правя само заради мен самия – толкова нощи вече съм прекарал така, че тези джунджурии, апарати и т.н. никак не ми пречат да се наслаждавам на всичко, което се случва около и вътре в мен.
Някой излиза от хижата, а аз дебна като хищник за плячка. Той е… Дали ще се прибере да спи най-после? Айде де… и на мен ми се спи вече, а и ми е студено. Тръгва към леговището си – ЙЕС! Аз тихо се промъквам на другата страна към апарата. През неговите очи сигурно изглежда съвсем извратено вече – той, надявам се, знае, че мрачният силует, който се движи паралелно с него, съм аз и съм съвсем безобиден. Не си светва челника обаче и аз се чудя дали въобще това ще се случи. Има малко съспенс. Той обаче прави нещо изненадващо адекватно – застава на ръба на скалата и се вглежда в небето. Красив силует на фона на звездното небе – може би всъщност ми позира? Дори и да не го прави, аз бързо щракам с апарата. Той обаче не се задържа достатъчно дълго там и снимката не се получава. Влиза в палатката и тя светва – най-после, душата ми ликува в този момент, заслужаваше си. Снимам докато не загася.
Силуетът, който видях обаче – няма да се откажа сега, когато снимката може да стане и по-добре. Е… аз ще съм силуета… Но как да го направя? Апарата има таймер от 10 секунди преди да снима, а за да стигна до палатката ми трябват поне 30 и то с тичане по сипей на ръба на пропаст. Решавам да пробвам дистанционното – то все пак има батерии, но не прави контакт. Играя си с него и откривам, че в точно определена позиция и огъване на кабела има връзка с апарата. Нагласям го да снима след 1 минута и да направи няколко последователни кадъра. Затискам го с камък и се моля просто да сработи и да не мръдне. То се задейства и аз търча като откачен нагоре, около палатката забавям скоростта и започвам безшумно да се промъквам покрай нея – не искам повече да притеснявам човека. Заставам на ръба на скалата и застивам за 5 минути – не смея да мръдна въобще, за да не разваля чистия силует. По едно време решавам да се обърна и да видя дали апарата въобще прави нещо. Виждам червената светлинка и още не мога да повярвам, че това нещо май наближава края си. Стоя така още 5 минути за всеки случай. Връщам се и за пръв път откривам точно това, което искам. Моя малка лична победа.
Остава ми още един кадър за тази нощ. Вече съм доста изморен, а може би има около час преди млечният път да се позиционира добре за него. Малко се чудя дали да не си легна вече. Не… ще почакам още малко. Спокойно си нагласям апарата – схемата с дистанционното вече поне е ясна, така че си стабилизирам статива и правя няколко пробни експозиции. Все още свети една палатка в синьо – хубав акцент. Моята палатка също е тук – втората, която влиза в кадър. Ще трябва и нея да светна. Влизам, будя Вики, но това така или иначе щеше да стане. Намирам нейния челник, пробвам го, но не ми харесва светлината. Оставям моя в палатката, а нейния взимам със себе си. Пак не е достатъчно добре осветена. Отивам и осветявам допълнително с втория челник. Добре е, не перфектно, но задоволително на фона на това колко много вече ме мързи. А млечният път все още не е там където искам. Може би 20-30 минути. Лягам за малко на топло в палатката. Малко по-късно излизам, снимам, прибирам се вече абсолютно умопомрачен, луд и уморен. Трудно ми е дори да мисля, но вълнението ме държи все още жив. Получиха се – сам за себе си изкарах максималното от момента. Може би някой друг, по-опитен и по-добър фотограф би направил много по-невероятни кадри, но аз съм доволен не от крайния резултат. Доволен съм, че имах търпението. Поглеждам часовника – 2:30ч. е. Тези две снимки ми отнеха четири часа и половина. Борба с техниката, с условията, с времето и със себе си. Заспивам като труп, но щастлив и доволен. Заслужава си.
Няма коментари:
Публикуване на коментар