До Планината на Боговете и обратно Ден 4

Жежко е, а съм убеден, че е доста рано. Чака ни път обаче и ставаме. Търсейки място да разтоваря, и аз не знам какво точно, защото не сме консумирали много храна, изскачам на огромна поляна. Мястото се намира на около 20 метра от палатката. В тъмното обаче нямаше как да го видим. Сега снощното ми настроение ми се струва комично и ми става забавно от случката. Стягаме раниците и се спускаме отново към Литохоро, за да се освежим и закусим. Опваме се на площадчето близо до чешмата, Вики взима сладолед, кафе и ябълка. Докато група туристи слуша лекция на чешки или някакъв подобен език, аз небрежно си мия зъбите до тях. Всички се правят, че не ме виждат. Харесва ми да провокирам хората – в крайна сметка има ли нещо нередно в това, че си мия зъбите? Може би те не го правят? Или не е възпитано да си миеш зъбите на площада? Може би все пак е по-добре да не си миеш зъбите въобще, вместо да се излагаш? А може би аз прекалявам? Пътувайки, често забелязвам, че хората ме гледат като някой бездомник. Разликата обаче е, че аз бих могъл да се чувствам у дома навсякъде. Домът не е място, това е състояние на духа. Да го ограничиш до няколко стени и таван е не по-лошо от това да живееш в кашон. Ето за това ми е най-благо да си мия зъбите навън, някъде сред природата, а не затворен в една баня, където пръднята кънти с минути и даже не се разнася.

Далеч не толкова замислени всъщност, ние се отправяме към изхода на градчето. По пътя минаваме покрай чуден парк. Вики само ме поглежда победоносно… Снощи, когато търсихме място за спане, тя предложи да пробваме местния парк. Аз й казах, че първо – тук парковете не са като нашите, ако въобще ги има, и второ – докато го намерим тоя парк ще стане сто часа. Парка си е супер всъщност и определено съществува. Освен това, както каза тя, можехме просто да попитаме къде се намира. Понякога забравям, че мога да питам хората… Сваляме раниците до някаква военна база – напомня ми на затвор и се сещам за историята на един приятел. Стопирал пред затвор в Щатите точно до табела „Не качвайте стопаджии“. Съвсем скоро го качил някакъв готин хипар – когато човек е спокоен и няма велики претенции към живота често нещата му се получават лесно и безпроблемно.

Чакаме двадесетина минути, но трафикът е слаб. Таман решаваме да тръгнем надолу, за да излезем на крайбрежния път и ни спира кола. Кара младеж на нашите години и може да ни метне до къде? До крайбрежния път. Симпатяга е, живее в Шотландия и говори гръцки английски с шотландски акцент – забавно е. Бил два пъти в България – на шампионат по карате и на метал концерт. Усмихнат е и ми харесва излъчването му. Жалко, че сме заедно едва за няколко километра. Когато ни оставя ни предлага да ни даде пари за транспорт. Ние отказваме и му обясняваме, че дори и да имахме, пак бихме пътували на стоп. Това е просто нашият начин. Изпраща ни с предупреждение, че днешният ден ще е много горещ. Като гледам има право – още е сутрин, а ние вече се пържим.

Не след дълго ни спира нова кола, джип с немска регистрация. Вътре две лелки. Шофьорката е гъркиня, която живее в Германия, а до нея седи нейна приятелка, явно от там. Тя не говори. Разказва ни за своите деца, как и те пътуват – били са на доста приятни места, на които и аз искам да отида. Нова Зеландия, Япония, Щатите. И това ще стане някой ден, има време. Като цяло не говорим много-много и те ни оставят едва петнадесетина километра надолу по пътя.

Тук отново попадаме в зоната на пътните ремонти. Загрижен старец ни предупреждава да не продължаваме пеша по магистралата, защото напред има тунел. Има право и ние оставаме да стопираме на разклона, на който ни оставиха. Няма и десет минути и спира нова кола – аз съм направо изумен. Подготвен бях за часове чакане в Гърция. Предишният ми опит, както и на всички мои познати, не бе много положителен. На всичкото отгоре – отново жена. Че мен толкова жени само в Италия са ме качвали – място където стопа е почти невъзможен, впрочем. Мацката е учителка по информатика. Пътувала е на стоп като по-млада – ето защо е спряла. Говорим си за доста неща, но най-вече в нейната сфера. Разбирам, че от няколко години децата изучават информатика още от първи клас. Как се сменят времената. В парка слушам реплики между 5-6 годишни момиченца: „Е, ако не ми харесва играта, ще си я деинсталирам.“ Честно казано и аз на 5-6 години знаех как се инсталира и де-инсталира игра, но това беше, защото баща ми се занимаваше малко или много с компютри. Сега всичко това е толкова достъпно. Много ми се иска да бъда толерантен гледайки как хлапетата са забили погледи в някакви малки екранчета и цъкат ли цъкат. Ами стражари и апаши? Криеницата? Защо всички дървета в квартала са отрупани с плодове? Ние знаехме вкуса на всяка джанка в нашия и съседните два квартала. Всичко се обираше още преди да узрее. И все пак всяко нещо с времето си и всяко време с нещото си. Това е тяхното време и то просто е различно от нашето.

Приятно си говорим и следващите осемдесет километра до Солун минават бързо. Толкова бързо, че не осъзнавам, че вече влизаме в града. Слизаме на околовръстното. Ужас, ей тук предчувствам бедата. Май трябваше да продължим по магистралата, а не да се забиваме в града. Тая схема съм я играл и последния път ни се наложи да чакаме първо 6 часа, след това да преспим в Солун и на следващия ден да чакаме още 4 докато се измъкнем. Пробваме да стопираме все пак, но тук хората си влизат в града – никой не спира. Е, видяло се е, ще се ходи. Тръгваме и си спомням думите на каратиста от Литохоро – днес ще е горещ ден. Сега го изпитваме на главите си. Пече ни отгоре и отдолу, като в пещ сме. Питаме на няколко места дали това е правилният път – това бил. Няколко километра и няколко опита за стоп по-късно изглеждаме съвсем окаяни. Водата ни привършва, а сега имаме най-голяма нужда от нея. Човек с маркуч си полива балкона, къщата му е съвсем на шосето. Първо си мисля дали не може и мен да ме полее малко, но се ограничаваме с това да го попитаме за вода. Даваме му бутилка, той се бави нещо, през това време жена, може би майка му, излиза да провери какво се случва. Ние поздравяваме, а тя бързо изчезва навътре говорейки на гръцки. Той се връща с две бутилки, едната от които пълна с лед. Ех, жив да си човече, спасяваш ни! Благодарим сияейки и, вече обърнали се да си вървим, чуваме, че жената нещо ни вика. Поглеждам и виждам, че държи пъпеш и го подава към нас. Не знам как да й благодаря. Всичко, което мога да направя е да се усмихна и да я помня, и когато следващия път псувам кофти стопа в Гърция, да се замисля, че хубави хора има и тук, както и навсякъде другаде по света.

Вървим си и се пържим, пържим се и си вървим. Спираме за почивка малко на сянка пред някакъв магазин. На Вики й е малко лошо. Добре, че е ледът. Доста ни помага и на двамата. След кратък отдих продължаваме. Засичаме някакъв ентусиаст, който си прави джогинг по най-ужасната алея на света – между магистралата и някакъв друг път. На нея има едно дърво и две чешми, от които тече вряла вода. Той се плиска с нея съвсем небрежно под мишниците когато ни задминава за втори път – тичка си напред назад, докато ние се влачим като сополи. Решавам да пробвам водата, но тя буквално ми изгаря пръстите. Чисто луд. Как да е, с триста зора стигаме до някакво по-обещаващо място – поне има табелка за Серрес. Стопираме без много късмет. Спира ни кола, която пътува за Хълкидики. Шофьорът ни казва, че това всъщност не е пътят за Серрес, трябвало да минем отгоре по моста. Не сме сигурни, за това се провиквам през пътя на някакъв друг шофьор просто с въпросителното „Serres?” и две ръце сочещи в различните посоки – той потвърждава. Появяваме се горе над моста и най-после сме на изхода на този проклет град… което абсолютно нищо не значи. Стигаме до бензиностанция където вече чакат две групи стопаджии – момче и момиче поляци, които пътуват за Скопие и май са объркали пътя, и двама французи, пътуващи за Кавала. Ние се нареждаме след тях пред някакъв гъзарски магазин за мебели.

От тук започва едно голямо нищо. Просто чакаме и сваляме килограми на тая магистрала. Никой не спира. Поляците били чакали три часа преди ние да се появим. Те не изглеждат особено активни, така че не се учудвам, но все пак… Тридесетина минути по-късно някой взима франсетата. Това е малка победа – някой поне се махна от тук. Надяваме се тайно ние да сме следващите. А бе съвсем явно си се надяваме всъщност, но това не помага. Вики ми се ядосва, защото аз с моята нагласа, че стопа от Солун бил кофти, съм го направил такъв. Е, не знам какво да кажа. Може и така да е, макар че не е. Стопа просто си е кофти и толкоз. Пък. Няколко часа по-късно единствената промяна е, че сянката, под която стоим, се е преместила малко. Водата свършва за пореден път и се отправям към гъзарския магазин за мебели. Вики беше ходила по-рано до кенефа и беше пълнила вече. Влизам и, разбира се, ме проследяват леко неодобрителни погледи. Как си забравих леопардовото трико, да му се не види! Посреща ме господин, които ме пита какво искам. Посочвам му бутилката и му казвам, че умирам от жажда, вече ми тече пясък от ушите и т.н. Просто питам за вода всъщност. Той ме води на някъде и ме пита адекватно дали искам за миене или за пиене. Стигаме до едно бидонче (тук е доста просторно и ние наистина изминаваме разстояния) с минерална вода, която е и студена на всичкото отгоре. Започвам да наливам и друг един симпатяга ми казва да не допирам бутилката до чучура. Има право, проказата е заразна! Но наистина има право де, за това се извинявам, пълня си бутилката и си излизам.

Някъде на третия или четвъртия час от пърженето ни спира кола. Който и да е, е най-якият човек на света. Той ни казва обаче, че може да ни метне само няколко километра, защото бил в друга посока. Колкото-толкова, само да се махнем от тук. А човекът наистина се оказва голям пичага. Обичал и той да ходи насам натам, но все не успявал да отиде до Олимп. Неговите приятели били много несериозни или ги мързяло. Насърчавам го да отиде сам и да си направи кефа. Разказвам му, че и аз в началото чаках, чаках да отида някъде с някой и така и не дочаках. Просто започнах да ходя сам. И тогава изведнъж хората започнаха да искат да идват с мен. Той се кефи. Казва, че най-вероятно наистина ще го направи и аз му вярвам някак. Отново ми е малко тъжно, че се возим заедно за толкова кратко. Разделяме се с усмивки и добри пожелания. Излизаме от колата и той отпрашва, но една шапка изпада. Явно Вики я е закачила с раницата си или нещо такова. Махаме му, викаме му, но той е вече твърде далеч. Гледаме се тъпо. Чувстваме се тъпо. Ебаси пича, а ние все едно му откраднахме шапката… Какво ли ще си каже сега. Може да му е била със сантиментална стойност. Ей такива мисли ни минават през главите и на двамата и ни става все по-неловко и неудобно… Това беше Алекс, който живее и бачка в Холандия от няколко години. Ако някой го познава – да пише. Поне да му се извиним.

Не чакаме дълго, независимо, че мястото не е добро за стопиране. Спира ни кола с плевенска регистрация. Спасение? Търчим към нея и започваме развълнувано да говорим на български – те ни говорят на гръцки, а бе нещо не се разбираме. „А бе вие българи ли сте, бе?“ Разбрахме се. Качваме се в сериозна трошка, изключително мръсна и разпадаща се. Забелязвам, че колата се пали с жички, а не с ключ. Имената на нашите хора са Светльо и Хасан. Роми от Провадия, но живеят в Гърция от много години. Малко съм нащрек – не съм сигурен къде попаднахме. Говорим си и виждам само очите на шофьора, Светльо, и те изглеждат усмихнати. От време на време го поглеждам докато той не ме гледа. Не изглежда лош човек. Говорят си нещо на ромски и после Светльо се обръща към нас. „Не се притеснявайте, ние сме си цигани и така си говорим. Не е нещо за вас, просто колата нещо не върви.“ Сега ми прави впечатление, че когато кара направо волана е навит на ляво. Когато се завива на дясно, воланът се изправя. Той разправя и че биела в ляво когато натиснел спирачката. Къде попаднахме наистина? Въпреки всичко, е супер забавно. Те ни разпитват как така пътуваме, от къде идваме и им е истински интересно. Говорим си колко малко всъщност му трябва на човек да живее. Те разказват техни истории. Отиват само до границата – Хасан не можел да я мине, защото му изтекли отдавна документите и ако го хванат няма да може да се върне обратно в Гърция. Брат му обаче току-що бил излязъл от затвора и те му носят пари да се прибере в Провадия. Той чакал гладен на границата. Странно е наистина, но тези хора са абсолютни душици и все пак съм още нащрек. Спираме на бензиностанция и Светльо ни черпи по един студен чай. Той е на бира, пие вече втора или трета. Разправя ни, че без да пие не се качва в кола. Абсолютни образи. Вики се опитва да им вкара малко разум в главите, но май няма смисъл.

В шеги и закачки минава времето до границата. Светльо държи да я мине заедно с нас и да ни черпи по едно ядене в кръчмата. Ние малко бързаме, защото вече е доста късно, но все пак аз се навивам. Някак ми е неудобно да му откажа, виждам, че ще се обиди. Добър човек е, независимо от всичко останало. Яд ме е, че имам толкова много предразсъдъци, но опитвам да ги чистя. Гранична полиция, виждайки ни заедно, веднага го подхващат с „Какви са тия, какво правят с теб?!“ Аз само се хиля и нищо не казвам. Разбират, че сме българи в последствие и всичко е точно. Срещаме най-после и брата на Хасан – изглежда като ухилено детенце. Сигурно е на тридесетина години. Сядаме в кръчмата и повечето хора наоколо ни гледат изпод вежди. И те имат да чистят доста. Сега вече, дори и да бързам, на пук бих поостанал. Пък и не е като да ми е лошо. Все пак се ограничаваме с по едно кафе, което Светльо или Събри, както му е циганското име, ни поръчва. Говорим си още малко, разменяме контакти и успяваме да се измъкнем от този добряга, който всячески иска да ни помогне. Даже ни предлага да плати на някой да ни закара до София.

Излизаме и засичаме поляците от по-рано. Явно са си сменили дестинацията – и без това бяха на грешния път. Чакаме доста време и наблюдаваме пухкавите облачета на фона на красивия залез. Слънцето вече се скрива и ни спира кола, но е само до отбивката за Марикостиново – едва няколко километра. Оставя ни на прашен завой. От там ни поема един чичо, който ми се струва, че е лекар (просто го чувам какво говори по телефона – не съм някой гадател). Кара ни до Петрич и се отбива от пътя си за да ни изкара от града на най-удобното място за стоп и близо до гарата – за всеки случай. Добра услуга ни прави. Все пак не си хващаме влака ами нова кола – бус всъщност – до Сандански. В буса не говорим много, предимно се возим. И двамата сме доста уморени от дългия ден започнал преди около вече 13 часа. В Сандански знам мястото за стоп и също съм бедствал там. Знам също така, че парка е перфектен за палатка и никой нищо няма да ни каже на сутринта. Спокоен съм. Така или иначе вече е тъмно и малко се съмнявам някой да спре. Разминаваме се с един поп, който ни поздравява като колеги. Не съм сигурен какво точно се случва с всички тия попове по време на нашия трип, но му се радвам.

Махаме, не дълго, и ни спира такси. Става ми малко смешно. Отивам да проверя какво иска. Казвам му, че пътуваме на автостоп и нямаме пари. Той повдига рамене и казва, че няма проблем. Нещо ни е малко странна комуникацията. Не мога да разбера иска ли да ни вземе, не иска ли. В крайна сметка се качваме и разбираме, че пътува чак до София. Бяхме се разбрали да ни метне до Благоевград, но питам има ли проблем да ни закара до София. А бе странна е комуникацията наистина и аз търся вината в себе си. Представям си, че Гъливър е в страната на лилипутите. Аз съм лилипут. Огромният ботуш на Гъливър ме смачква. Не трябваше да му влизам така на човека – това, че кара такси, не значи, че не иска да ни помогне. Спомням си, че веднъж се бях прибрал в България по нощите със самолет, но не исках никой да знае, че съм тук. Нещо като изненада. Реших, че ще ходя пеша до НДК да си обменя пари. Така или иначе имах автобус чак на сутринта и нямаше какво да правя до тогава. Още на моста след летището едно такси забави до мен и шофьорът ме попита на къде отивам. Аз му казах, че няма значение, просто се разхождам и ми е приятно. Той предложи да ме откара безплатно и аз му отказах. Наистина ми беше хубаво да дишам гадния софийски въздух – не бях се прибирал отдавна у дома. Той ми се учуди, но аз си го помня и до ден днешен. Е… истината е, че помня и доста таксиджии, които са ми спирали на стоп и са ми искали някакви невероятни пари да ме закарат до някъде. Урок все пак. Нашият шофьор в крайна сметка е странна птица, може би нещо му се е случило и не му се говори или просто си е такъв. Остатъкът от пътя минава в слушане на стари български песни и звука от въздуха, който се цепи в отворения прозорец на колата.

Ето ни най-после в София. В 11:50 вечерта стигаме там от където тръгнахме преди четири дни. Градски транспорт няма и решаваме да си се приберем пеша от околовръстното. Нашите приятели обаче си пийват бира в парка и аз се замислям, че предпочитам да ги видя. За това сега си взимаме истинско такси и го насочваме директно към денонощния за по бира на Раковска. Шофьора не спира да мрънка колко му е гаден живота и как имал две висши. За 15 минути прави сериозни опити да ни развали кефа. Аз дори не го слушам – хич не ме интересува, аз се чувствам перфектно.

С бира в ръка, големи раници на гръб и широки и уморени усмивки се появяваме на „Кристал“. Радвам се да видя познатите физиономии и да споделя с тях емоциите, които събираме от няколко дни. Беше си приятно пътешествие.

До Планината на Боговете и обратно Ден 3

Спи ми се. Прави ми впечатление, че Вики се изнизва по някое време, но аз оставам в палатката. Събуждам се сам и слънцето вече напича. Знам, че имаме да качваме връх днес, за това решавам, ща не ща, че трябва да се излюпвам вече. Пролазвам извън палатката – навън е приказно утро, чисто и красиво. Измивам по някое око с вода, включвам и два-три зъба в този ритуал. Чувствайки се вече по-свеж, с Вики решаваме да хапнем и да тръгваме нагоре. Ядем предимно вафли – много ме е яд, че си забравих ядките и сушените плодове… държа на добрата закуска. Палатката оставяме до хижата пълна с почти целия ни багаж. Оставяме я разхвърляна, за да може, ако все пак някой реши да рови, да му е трудно бързо да се докопа до нещо ценно. Цялата си техника оставям също. Рядко го правя, но някак се доверявам на интуицията си, че нищо няма да се случи.

Нарамил нейната раница пълна единствено с няколко литра вода, въже и малко храна ние потегляме. В движение вече съм наистина буден, жив. Планината е огромна когато сме толкова близо до нея. Подсичаме големия масив на Стефани и по едно време в дясно от нас изскача пътека водеща нагоре. Пътека е силно казано – това е сипей, който двадесет метра по-нагоре преминава в скала с 45 градусов наклон. Има и хора, които си пъплят по нея. Табели – никакви. Малко ме съмнява да е нашата пътека, но решавам да тръгнем и да питаме хората по пътя. Пет минути по-късно ние вече лазим на четири крака и бавно напредваме към нещо, което все още не знаем какво е. Срещаме първите буболечки, поглеждам надолу и решавам, че който и връх да е това, вече сме тръгнали и просто ще го качим. Поздравявам, не ги питам нищо и продължаваме. Всъщност не е трудно катеренето тук – скалата не е с толкова голям наклон и има доста стъпки и хватки. Опасното е човешкият фактор. Над нас има голяма група туристи, които изглеждат малко неопитни. (Един от членовете е поп, който се катери в расо с малка раничка на гърба!) Често се случва да не стъпят добре и да сурнат камънак надолу по склона. Поне викат когато го правят. Един камък минава буквално над главата на Вики. Тук не ни трябва въже, не ни трябват и кой знае какви умения, но определено не бих отказал каска…

Забавлявам се искрено. Такъв връх, който е и туристическа атракция, в България няма. Катеренето е прекрасно, а има и места, на които ми доставя огромно удоволствие да се изкатеря по малко по-грациозен начин, хващайки се за някоя малка издутина в скалата. С катеренето аз нямам голям опит. Попадал съм в ситуации обаче, по неволя, и съм се справял. Сега се чувствам сигурен тук, където сам съм пожелал да тръгна нагоре. Настигаме групата, която се влачи, но сме вече малко преди върха и решаваме спокойно да ги следваме. Изпреварването по такъв терен е малко безотговорно към останалите накацали по склона.

Появяваме се, най-после, горе. Гледката от дясно, от където идваме, е към цялото плато, хижата, нашата платка. От ляво, на около 100-150м. от нас в права линия стърчи друг колосален връх и доста хора се моткат на него. Ясно. Все пак питам водача на групата на кой връх сме се качили. Той отговаря, че ние сме на Стефани, а това отсреща е Митикас – най-високата точка на Олимп. Е, време имаме сякаш, не се чувствам уморен, пък и се радвам, че по случайност разглеждаме и усещаме повече отколкото имахме идея. Тези два върха сякаш просто са изригнали от земята. Стефани, на който се намираме е един дъговиден скален ръб. От двете му страни има вертикална пропаст от поне двеста метра. Дори не мога да си представя как се е образувал – за пръв път виждам такова нещо и съм щастлив, че преди два дни решихме да се спуснем насам. Забелязвам, че ние всъщност не стоим на върха – има купчина камъни и колче на около 20-30 метра от нас по самия ръб. Той, обаче, вече не изглежда съвсем безопасен за разходка. Водачът на групата, която настигнахме, тръгва по-ръба за да се добере до същинския връх. Внимателно наблюдавам от къде минава и решавам, че и аз тръгвам. Обръщам се към Вики въпросително – тя си признава, че я е страх, но също иска да пробва. Мен също малко ме е шубе. Още когато се качих на върха вестибуларният ми апарат малко започна да се гаври с мен. Не ме е толкова страх всъщност, колкото тялото ми не е свикнало на това усещане. Сега се чувствам по-добре и тръгвам.

Не е трудно докато не стигам една стеничка, която, за да качи човек, буквално трябва да излезе на скалното лице. Тя е висока само 3 метра, но когато погледнеш надолу и видиш, че под краката ти няма нищо освен вертикална скала, малко ти се обръщат червата. Пред мен има още един симпатяга от групата. Те са гърци, както се оказва, и се заговаряме непосредствено пред въпросната стеничка. Той споделя, че е идвал тук вече три пъти, но все не е успявал да премине – било го страх. Аз го уверявам, че няма нищо страшно, просто не трябва да гледа надолу. Притеснява го слизането… Дейба, има право, ще е доста по-неприятно. „Няма страшно – казвам. Ще се справиш.“ Харесва ми, че е толкова искрен, не го тормози егото, че да не си признае страха и въпреки това тръгва. Качва се безпроблемно. Аз го изчаквам спокойно и след това ме пита от къде да продължи. Нали бях наблюдавал водача, който, впрочем, вече виждах горе на върха, та го упътвам от къде да заобиколи. Питам го дали има място за всички ни там горе – ама и аз съм един. От къде да знае след като не се е качвал? Тръгвам и аз след него, Вики е плътно зад мен. Качвам стеничката без много много да му мисля, тя също се справя добре, даже бих казал супер. Баси яката мацка, си мисля. Стигаме до една малко по-технична част, но съвсем не толкова страшна като преди и ето ни на – на върха.

Успяхме… да се качим – дали ще слезем все още не е ясно. На върха има метална кутия, както и по някои наши върхове, където всеки може да остави малко послание. Ние нямаме камера, за да се снимаме и Вики ни рисува селфи в книгата на фона на вр. Митикас. Аз не пиша нищо смислено. Всъщност какво да пиша – мисля, че за всеки стигнал до тук, да приседне, да се огледа и да подиша, е най-мъдрото нещо на света в този момент. Думите са ненужни. За това и ми допада подхода на Вики.

Заговаряме се с гърка от преди малко, който сияе от щастие. Той, както личи от разговора, е пообикалял региона и ни дава доста насоки от къде можем да минем и какво да видим. Казваме му, че искаме да слезем пеша до морето. Той ни показва една серпентинеста пътека, по която да поемем, за да не се връщаме два пъти по един и същи път, след като си съберем багажа. Също ни споменава за вирче с водопад и полянка с палатки по пътя надолу. Чудесно – обичам да пътувам без план. Така наистина мога да се насладя на такива срещи. Както човекът, който ни качи вчера с колата всъщност ни прати по различна пътека от намислената, така и сега отново на място променяме идеята.

Тръгваме надолу бързичко, за да имаме време да се качим и на Митикас. Разминаваме групата, които са така любезни да ни направят път и да ни изчакат. За съжаление често чуваме „Петра, петра!“ зад нас. Малко по-надолу по подсичащата масива пътека попадаме и на отбивката за върха – табелката отново (както се оказа и за Стефани), може би, е някъде на друго място. Катеренето тук е почти сходно с разликата, че хората, накацали по наклона, са доста повече. Има и няколко малки деца, на които се възхищаваме. Едно е на не повече от 10 години. „Ако аз се кача тук на 10 години – казва Вики – после нито една учителка и копче нямаше да може да ми каже.“ Да, определено и аз бих бил малко над нещата. Камъни хвърчат, хора пъплят, малко ми е пренаселено, но се качваме без произшествия. Аз се забавлявам, като се опитвам да не помръдна нито едно камъче докато се катеря. Гледката тук е малко по-ограничена, защото масива на Стефани крие почти цялото плато. Отново има кутия с книга и Вики ни рисува ново селфи, но на фона на гърбицата на игуана. Тук се сещаме за един приятел, Стефанаки, който трябваше да поздравим от съседния връх, негов адаш. Добавям го като послепис с извинение. Хапваме сладко-сладко боровинки, някои падат в пропастта и аз викам „Боровинкааа!“ Дано не падне на главата на някой. Правим по едно обаждане на майките, ей така, за да се почувстват по-спокойни. Все пак, чисто възпитателно, не спестявам на моята, че съм си увесил краката на ръба на пропаст.

Слизаме бавно и внимателно след кратка почивка и бързо стигаме до палатката. Сгъваме багажите, похапваме му хубаво каквото имаме – предимно хляб, сусамки, малко останала лютеница, една прекрасна консерва боб (всъщност е доста безвкусна…) и потегляме. Взимаме си последно сбогом с върховете, на които бяхме съвсем доскоро. Пътеката започва стръмно да се вие надолу. Раницата ми е още доста тежка и аз вече предусещам колко ще са ми набити краката накрая. А ни чакат над 2000 метра спускане – това хич не е малко. Изключително красиво е, но сякаш няма край. Виждахме хижата, която ни е се пада по пътя, още от платото преди да тръгнем, но тя толкова бавно се приближава. Вече и двамата сме изморени и все по-трудно се наслаждаваме на това, което ни заобикаля. Прекосяваме един улей, в който снега още стои. По ръба виждам, че има около 4-5 метра останал. Вики нещо се изнервя и аз се опитвам да бъда търпелив. Просто си мълча или се опитвам нещо да я бъзикам, но в крайна сметка знам, че просто трябва да изчакам и на нея ще й мине.

Стигайки хижата и двамата вече се чувстваме по-добре, но поглеждаме картата и осъзнаваме, че плановете ни за тази вечер няма как да се случат. Мислехме да слезем до морето – невъзможно пеша, прекалено далеч е. Дори и полянката с водопадчето и вирчето ще е трудна цел и най-вероятно ще пристигнем там по тъмно. Това просто го обезсмисля. Решаваме, че ще слезем до началото на пътя, който се качва до 1100м. височина и ще стопираме до долу. Сядаме на пейка за малка почивка, има доста хора и двама гърци ни заговарят – питат ни дали сме качили връх Стефани. Явно са ни видели някъде горе. Започва разговор и единият от тях разказва, че всъщност Олимп била втората най-опасна планина в света или поне втората с най-висока смъртност. „Миналата година на 4К има около 200 загинали, а тук 7!“ Замълчавам си… Не съм сигурен дали това е несполучлив опит за шега. 4К всъщност най-вероятно е К2 – най-трудният осемхилядник в Хималаите. „Двама са от моя град!“ – добавя той сякаш гордо. Ей тук вече наистина няма какво да кажа… Сипваме вода и продължаваме вече малко по-спокойни и не-бързащи за никъде. Пътеката продължава да си е супер стръмна, но поне вече сме в горския пояс. Говорим си и се наслаждаваме на хубавата природа, времето минава бързо и хоп – ето ни и на кръчмата и паркинга в края на пътя.

Срещаме едно много красиво куче – черно-бяло с едно тъмно кафяво око и едно много синьо. Може би нещо го стряскам и то започва да ме лае. Обикновено се разбирам с животните и за това ми става малко тъжно когато някое не ме харесва – доверявам се на тяхната преценка за хора много повече от колкото на самите хора. Надявам се, че това просто се стресна. Докато оглеждаме за потенциален превоз ни спират двама французи, с които разменяме няколко приказки за върха – те мислят на следващия ден да се качат и да слязат обратно. Ще се справят, само трябва да тръгнат рано. Стоварваме раниците на изхода на паркинга и опъваме едно шалте. Трафикът не е убийствен, а по-скоро убит – нито една кола не тръгва, но пък има доста паркирали. Явно има бая народ, който жули бирички и кебапчета в момента.

От паркинга на заведението излиза пикап. Ставаме, за да се пробваме. Вики се провиква: „Pick us up, pick-up!” Така де, той нали си е за това. Спират и ни казват, че място има само отзад, в каросерията. Ха-ха-ха, ами перфектно, то по-добре не може и да бъде. Мятаме раниците, а след това и ние се изсипваме щастливи. Облегнати отзад в пикапа наблюдаваме как се вие пътят, как върховете се отдалечават, как лунният сърп се издига лека-полека в небето, как бавно се смрачава и покрай нас започват да мигат светулки. Въздухът е свеж, поемаме го като амброзия и се наслаждаваме на тази приказка, благодарни, че сме тук и сме живи... и че до градчето има цели 17км. В ниското подминаваме тъмен силует на поп, който слиза пеша по пътя. Ех, тез попове!

Вече, слезли в Литохоро, ни домързява да ходим чак до плажа – има 10км. Не му мислим много къде ще нощуваме, то само ще си дойде когато му е времето. Пием по бира и направо се разлагаме на центъра. Както обикновено на такива места сме нещо като атракция за местните – гледат ни странно и ни се чудят какви сме, от къде сме. Но така привличаме и най-интересни особи обикновено. Припадонги сме, трябва да се яде, трябва да се спи, едвам се надигаме да потърсим място. Предлагам да се върнем по пътя, от който дойдохме и да се опнем някъде в гората. Моткаме се в някакви шубраци и намираме сравнително закътано място, но е в гъсталак. Чистим земята, доколкото е възможно, от всякакви остротии. Опъвам палатката, но настроението ми нещо се скапва – сега е мой ред. Хич не обичам да се завирам по някакви дупки с палатката. Спал съм на всякакви гадни места и определено тук не е от най-неприятните, но въпреки това все още не ми харесва. То не е самото място дори, а усещането за него – просто едно чувство, което не мога да обясня. Даже и не ми се занимава с ядене. Вики ми се чуди на намусената физиономия и с право де. Мъжки цикъл.

Истината е, че не ми се тръгва. Малко ме е яд, че не успяхме да скачаме от водопада, бях се нагласил малко. Вир, водопад, поляна с огън – ех, би било чудна добавка към пътешествието. Това е проблемът на очакванията и плановете – обречени са на провал. И когато това стане, не е приятно. Нищо, има за какво да се върнем тук, но знам, че няма да е скоро. Все пак съм доволен от всичко, което преживях и видях и още повече, че успях да го споделя с някой. Често напоследък ми се случва да пътувам сам и да правя неща сам. О, да, изпадам в невероятни ситуации, точно защото съм сам, но когато няма някой, с когото да споделиш хубавите и тежките моменти, някак не е същото. Благодарен съм, че Вики е с мен. Може би храсталакът не е толкова лош в крайна сметка. Поне е меко отдолу. Лека нощ…

През нощта се събуждам от шум в тоя шибан шубрак. Човек е, виждам му силуета застинал на около 15 метра от нас. Струва ми се, че не е минал баш покрай палатката, иначе щях да се събудя по-рано. Чудя се дали ни вижда. Съвсем тихичко се измъквам от чувала, готов да се изстрелям като ракета – не искам да знае, че съм буден. Хващам челника – в крайна сметка няма да нападам човека, само ще му светна в очите и ще го питам какво желае в този късен час. Чакам и той чака. Какво чака не е ясно. Стоим си така, само двамата, няколко минути. После той си продължава някъде през шубрака, далеч от нас. Оставам буден още малко, но други звуци за тази нощ няма.

До Планината на Боговете и обратно Ден 2

Малко ми е топло – май си ме напича вече. Отварям едно око и гледам, че Вики нещо се кълчи, а слънцето се е позиционирало точно между краката й. Идилийка – ще си подремна още малко докато стане съвсем непоносимо. Е… става съвсем непоносимо и решавам да се излея от чувала на пясъка. От Вики няма и следа. Ставам, разтягам се, правя две обиколки на чувала и решавам, че ще си направя сутрешно къпане. Водата е страхотна и ме разбужда. Пробвам да плавам (така наричам аз алтернативното плуване), но липсата на добра техника ме уморява бързо. Откривам Вики малко по-нагоре по-плажа. Тя, за сметка на мен, не може да плава. Може обаче да плува и решавам, че ще смачкам малко егото като я помоля да ми покаже това онова. Малко май сме се разлигавили от рано и уроците не са особено градивни, макар че запомням всичко, което ми показва и ще го изпробвам в бъдеще на спокойствие.

Решаваме, че достатъчно сме се моткали, а и плажът започва да се пълни с люде от вси страни – време е за тръгване. Казваме по едно „Чао“ и „Благодаря“ на Димитрис, който ни докара снощи и правим опит да се измъкнем. Попадаме в задръстване от автомобили, които се движат доста по-бавно от нас – пълна лудница е на този плаж през деня явно. Изскачаме на главния път след като издухахме всичките МПС-та и сега е време да се метнем на някое до градчето (Литохоро), което е на десетина километра. От там можем да започнем нашия преход към върха на Олимп – Митикас.

Коли минават от всичките ни страни – малко ни дезориентират, но ние сме упорити и не след дълго спира един симпатяга. Танцьор – знае над триста народни гръцки танца. Вики е учудена, че е възможно да има толкова много различни, а той подчертава, че знае САМО триста танца… Оставя ни на разклона за градчето където се пласираме на автобусна спирка. Дали пък вече не сме малко нахални? Спира ни такси и ни иска 5 евро за 5км. Това са само 50 минути ходене, така че дори и да не ни спре кола ще походим. Пък и имаме само 20 евро всичко на всичко – как ще си купим бирички?

Кола все пак спира и виждам самар на предната седалка – супер, човек който ще ни закара директно в планината. Тук идва една малка дилема – можем да ходим от селото нагоре, но има и път до 1100 метра надморска височина. Нашият човек се е запътил за по-високата позиция, от където ще си започне и той прехода до върха. Решаваме да се качим с него и да се възползваме от възможността, която ни предлага ситуацията. Той всъщност ще тръгва от по-ниско – казва, че пътеката е по-дълга, но по красива. Чудно. Не говорим много, аз предимно следя как се изкачваме в планината, морето се отдалечава и остава все по-ниско. Стигаме, той специално ни показва картата и ни обяснява. Питаме го как стои въпросът с водата – „На половината на пътя има хижа – от там ще си напълните“. Супер – ние си имаме 3 литра с нас, които ще са ни предостатъчни, нищо, че си е жегичка.

Ехх… в планината сме… Това някак е много по-мое място, чувствам се като у дома си, нищо че съм също толкова мазен както и на плажа. Има една приятна свежест в планинския въздух все пак, която ме кара да се чувствам по-лек. Ние с Вики изцепваме докато нашият спътник си паркира колата. Забравих да спомена, че той беше облечен в колоездачно трико и очаквам да ни задмине всеки момент. Е, задминава ни доста бързичко и изчезва. Егото тук търпи нещо като мини криза, но нито съм сам, нито всъщност мога да ходя толкова бързо в момента. Вики ме успокоява, че той е с по-лека раница. И въпреки това… Как да е, планината е приказна всъщност. Има доста хора, повечето са туристи, планинари почти не засичаме. Те веднага се разпознават и разменяме по няколко думи с повечето, с които се разминаваме.

Не си даваме много зор – пътеката е стръмна, но върви блажено. От време на време се откриват гледки и спираме да се полюбуваме на морето. Не са много местата където толкова висока планина среща море, така че определено е интересно. Напоследък усещам, че започвам да се чувствам все по балансиран. Спомням си, че в началото, когато тръгнах да ходя по чукарите, бях сякаш на състезание – много държах да подобря всички рекорди за скорост, никой да не ме задминава по пътеката, а пък аз, от своя страна, да задмина всички. В един момент това прерасна в нещо доста по-различно – съвсем забравях за света около мен и се замислях така, че просто се озовавах на места без да си спомням как съм стигнал. Това ми е останало от колоезденето – когато караш по 80-100 км. на ден и то по маршрути минавани десетки пъти и знаеш буквално всяка пукнатинка по пътя. Оставяш тялото си на автоматик, а ти си свободен да мислиш за каквото искаш, да бъдеш където пожелаеш. Чувството е незаменимо, защото докато мисълта препуска тялото също се движи. Така де… това все пак понякога те лишава от настоящето и изпускаш разни моменти, които се случват непосредствено около теб. За това ми е приятно сега да спирам на гледчиците или да се заглеждам в листата на дърветата и да наблюдавам как лекия ветрец ги полюшва, а слънчевите лъчи проникват през тях и шарят по земята.

И така, след около 3 часа, точно на ръба на горския пояс, ние си довлачваме татрите до първата хижа по пътя (тя е на половината от дневния преход). Водата ни вече се опитва да образува дъждовен облак над нас. Останал ни е около половин литър, който пестихме здраво. Все пак си е жега. Но нали вече сме тук, ще напълним, ще си сготвим малко кус-кус и ще презаредим силите си. Притеснява ме обаче, че още когато видях хижата ми направиха впечатление многото бидони около нея, някои пълни с вода. Докато оправям котлона и софрата, Вики отива да налее. Връща се с около 250 мл. повече отколкото вече имаше в шишето. Казали й, че не може да си напълни вода и че на 2 км. от тук имало извор – само трябвало да следваме черния маркуч. Той, разбира се, не ни е по път. Малко се изнервям след като маркучът очевидно е свързан с извора, а те ни отказват вода? Трябва да има рационално обяснение… Изчаквам десетина минути да се поуспокоя и отивам аз да попитам за вода – все пак не искам да им влизам с кофите при положение, че най-вероятно не съм прав. Така и се оказва – събират дъждовна вода, така че тръгваме на експедиция по черния маркуч. Аз си взимам двата меха, които, слава богу, нося, а Вики взима една бутилка литър и половина. Разходката е много приятна, още повече, че нямаме никакъв багаж. Маркуча върви надолу и си представям как въобще го ползват това чудо. Как – стигаме и виждаме агрегат вързан за чучура на чешмата. Пълним всичко, което имаме, напиваме се колкото можем. Представям си, че горе на високото, ще има точно нула вода, така че пируваме докато можем. Връщаме се сравнително бързо и решаваме само да хапнем по нещо сладко и да тръгваме, защото времето напредва.

Оказва се, че е станало 5 часа, но ние гледаме позитивно на нещата – таман излизаме от горския пояс и сме спасени от зверската жега. Тръгваме бодро нагоре. Бодро, бодро, колко да е бодро. Аз съм доста гладен всъщност – ние нищо не сме яли. За мен закуската е най-важното ядене, а не стига, че ядох пет вафли и две бисквити, ами и не съм обядвал. Тук е момента да спомена, че се върнах със седем литра вода от извора… Раницата ми преди това вече беше над 20кг… Ей сега вече ми е трудничко, спираме на всеки 20-30 минути за кратка почивка, а аз се чувствам като льольо. Все пак наближаваме билото и БУМ. Ей това се казва гледка. Планината направо не спира да ме изненадва – наистина я подцених. Срещу нас изскача въпросното плато, на което ще прекараме нощта. Самото плато е като една огромна вълна само дето завършва със сто-метров отвес. До него се стига по едно симпатично било, а в края на платото виждаме нещо като огромна, направо гигантска, гърбица на игуана – ей така си стърчи без въобще да й пука. Виждал съм го на снимка, разбира се, но на живо… просто е епично. Забравям и за багаж и за всичко, чувствам се прекрасно. Гората си има своя чар, но откритото пространство на върховете и билото, всички гледки, които се откриват, този безкраен простор, още повече засилен от факта, че небето се слива с морето зад нас – красиво е.

Доста бързо минаваме ръба и се изкачваме най-после на платото. Фотограф снима планински козички с един снайпер. Решавам и аз да цъкна 1-2 кадъра, по-скоро за майка ми отколкото за нещо друго. Много рядко снимам като цяло, но напоследък се уча, че за близките ми не е достатъчно да донеса една снимка от пътуване, което трае една седмица и все пак когато не го чувствам, просто не го правя и точка. Хижата се вижда и по пътя към нея оглеждам за потенциални локации за снимане довечера или утре по изгрев. Залезът тук няма да освети нищо и за това не е интересен – това чисто от фотографска гледна точка, разбира се. Върхът, гърбът на игуаната, е невероятен масив, който и аз не знам точно как е изникнал от земята, но нямам добра гледна точка или правилния обектив да го представя в най-добра светлина. С широкия просто ще изглежда прекалено невзрачен, а с дългия нямам добра позиция. Ей тук ми трябва една междинка, която просто не само не нося, но и не притежавам. Малко ме е яд, но нали това й е готиното на фотографията – винаги можеш да намериш начин, винаги можеш да откриеш друг интересен и алтернативен ъгъл, под който да погледнеш и представиш нещата.

Пристигаме на хижичката – тя е малка и спретната, доста оживена. Много съм гладен, но тук идва моментът, за който си взехме 20 евро – биричка. Няма как да не пием по една на края на деня. Честно казано нито пия много алкохол, нито много бира, но това ми е останало като ритуал от една приятелка, с която бая си попътувахме. Ритуалите са приятно нещо. Кенчетата правят по едно „Ц-ссс“ и ние си казваме „Наздраве“. От тук също има гледка към морето – все пак, както споменах, сме на ръба на сто-плюс-метров отвес. Мързела бързо ни наляга, гладни сме, но бавно се организираме. Започва да се мръква и решаваме да се пльоснем зад хижата и да си сготвим тоя кус-кус най-после. Май слагам прекалено много от лакомия (не че не мога да го изям, но просто няма достатъчно място в канчето) и той почва зловонно да бълбука – не му стига водата. На всичкото отгоре залепва за гига-канчето ми и се чудя къде ми е сега марковата дървена лъжица, ´раираш ли. Вики бърка като откачена с поне сто оборота в минута. В крайна сметка го омешваме с нещо, което претендира да има сьомга в него и го докарва на аромат даже. Доста е вкусно, между другото, дори и леко недоварено.

Докато хапваме си набелязваме място за палатка, но по едно време се изсипва група туристки и две се запътват право натам. Говорим им на български, че това е кофти място, няма да имат гледка от камъните, мирише, там пикаят кучетата и т.н., но те не слушат. Е, като се моткаме, така е. Едно куче обаче стои до нас и явно слуша какво си говорим, макар да не изглежда много заинтересовано. Тръгва съвсем небрежно по посока опъващите палатка туристки и надига краче точно над тяхната каменна оградка… Поне не ги излъгахме.

Намираме си друго място за палатката, аз я опъвам, а Вики отива за по още една биричка. Вече започва да се смрачава леко и аз си взимам апарата за една малка обиколка. Когато имам време преди да падне нощта се опитвам да пообиколя и да си маркирам разни места, ъгли, възможни композиции за по-късно. Падне ли мрак обикновено е доста трудно тепърва да търсиш подходящо място и гледна точка. Харесва ми една палатка, която забелязахме веднага щом пристигнахме – разпъната е на ръба на една издадена над пропаст скала. От трите и страни има отвес. Много ми харесва колко дребна изглежда на фона на огромния масив на връх Стефани отзад. Правя една снимка да си запаметя идеята за по-късно. Обикалям още малко, маркирам няколко места и се връщам пред хижата. Първият човек, който питам чия е въпросната палатка е момчето, което работи в хижата. Оказва се, че е неговата или по-точно на персонала. По-добре не може и да бъде. Питам го дали може да я снимам по късно и дали има нещо против да я светне отвътре. Той май нещо не ме разбира и хич не му се занимава с мен, за това, подминавайки ме, само ми казва, че няма никакъв проблем да я снимам.

Говорим си и съвсем изневиделица става тъмно. Още не достатъчно, а ми изглежда, че и небето не е много чисто тази нощ за снимки. Решавам да направя една тестова – оказва се приказка, просто светлината от хижата е прекалено силна и пречи на очите. Виждат се хиляди звезди. Млечният път обаче все още не е в много добра позиция за двата кадъра, които бях намислил. За единия ще трябва да почакам може би около час, а за другия може би около три. А вече си е 10 часа вечерта. Как да е, тези неща искат малки жертви, а на мен ми е приятно да стоя и да си гледам небето цяла нощ. Нагласям се да снимам палатката, но светлината от кенефа на хижата е просто разрушителна – много грозно осветява скалата. След малко репозициониране намествам апарата на място, което ми допада като композиция – палатката стърчи някъде в небето и млечният път съвсем скоро ще се премести точно пред нея. Хижата обаче продължава да свети, палатката пък продължава да е тъмна. Стоя и просто чакам. Правя си разни експерименти. Отново съм забравил да сменя батериите на дистанционното си – доста несериозно от моя страна. Това ще направи някои неща, които съм намислил почти невъзможни за изпълнение – например експозиции по-дълги от 30 секунди. Стоя и си чакам… Решавам да потърся момчето от палатката и да го питам дали не може да я светне поне. Откривам го горе, забързан по задачи – определено не му се занимава и изглежда доста зает. Аз обаче съм малко нахален, вероятно му изглеждам като пълна откачалка, и го питам дали не може аз да я светна отзад с моя челник. Той ме гледа малко втрещено, но се съгласява. Отивам и поставям челника непосредствено зад палатката, даже го пъхам под външния слой. Тя обаче не изглежда много осветена – надявам се апарата да покаже друго. В това време най-после спират осветлението в кенефа и получавам желаната тъмнина. Долазвам си някак до апарата в мрака. Тук трябва да отбележа, че освен палатката и аз съм се позиционирал на ръба на пропас, а пътят към ръба е наклон с туфи трева и сипей. Опитвам се да внимавам в бързината си без светлина, защото си представям, че ако се изръся ще стана на кюфте някъде там долу. По-рано изхвърлих парче развалена халва от тоя ръб и много се забавлявах докато го гледах как се размазва. Дано и аз не свърша така, но, предполагам, и халвата ще се позабавлява за моя сметка.

Пълен провал. Палатката хич не свети, явно е дебелокожа и не иска да съдейства. Правя още няколко прехода до нея в мрака – единственото решение е просто да я отворя и наистина да вляза вътре. На ръба съм да го направя, но решавам, че има алтернативен вариант. Млечният път и без това вече премина най-якото място, на което можеше да бъде за кадъра. Явно ще комбинирам няколко снимки в една. За това просто решавам да изчакам момчето да си свърши спокойно работата и когато тръгне да си ляга да си направя кадъра с осветената палатка. Междувременно все пак искам да я осветя тая скала малко, че да си личи и си правя някакви опити с челника насочен към нея.

В един момент наистина ми писва, сядам и просто си наблюдавам небето. Толкова е красиво сега, когато няма никаква изкуствена светлина. Звездите наистина са хиляди, милиони. Вече може би видях десетина падащи. Няма и никакъв шум – простор и спокойствие. Изведнъж всичко това отново добива смисъл за мен. Честно казано се бях изнервил малко на процеса – тази снимка можех да я снимам за минути, а според мен са минали часове… Но знам, че това е моят начин да споделя това, което преживявам с други, които нямат възможност да са тук, приседнали до мен и да се взират в този безкрай. Струва си, мамка му, дори и да го правя само заради мен самия – толкова нощи вече съм прекарал така, че тези джунджурии, апарати и т.н. никак не ми пречат да се наслаждавам на всичко, което се случва около и вътре в мен.

Някой излиза от хижата, а аз дебна като хищник за плячка. Той е… Дали ще се прибере да спи най-после? Айде де… и на мен ми се спи вече, а и ми е студено. Тръгва към леговището си – ЙЕС! Аз тихо се промъквам на другата страна към апарата. През неговите очи сигурно изглежда съвсем извратено вече – той, надявам се, знае, че мрачният силует, който се движи паралелно с него, съм аз и съм съвсем безобиден. Не си светва челника обаче и аз се чудя дали въобще това ще се случи. Има малко съспенс. Той обаче прави нещо изненадващо адекватно – застава на ръба на скалата и се вглежда в небето. Красив силует на фона на звездното небе – може би всъщност ми позира? Дори и да не го прави, аз бързо щракам с апарата. Той обаче не се задържа достатъчно дълго там и снимката не се получава. Влиза в палатката и тя светва – най-после, душата ми ликува в този момент, заслужаваше си. Снимам докато не загася.

Силуетът, който видях обаче – няма да се откажа сега, когато снимката може да стане и по-добре. Е… аз ще съм силуета… Но как да го направя? Апарата има таймер от 10 секунди преди да снима, а за да стигна до палатката ми трябват поне 30 и то с тичане по сипей на ръба на пропаст. Решавам да пробвам дистанционното – то все пак има батерии, но не прави контакт. Играя си с него и откривам, че в точно определена позиция и огъване на кабела има връзка с апарата. Нагласям го да снима след 1 минута и да направи няколко последователни кадъра. Затискам го с камък и се моля просто да сработи и да не мръдне. То се задейства и аз търча като откачен нагоре, около палатката забавям скоростта и започвам безшумно да се промъквам покрай нея – не искам повече да притеснявам човека. Заставам на ръба на скалата и застивам за 5 минути – не смея да мръдна въобще, за да не разваля чистия силует. По едно време решавам да се обърна и да видя дали апарата въобще прави нещо. Виждам червената светлинка и още не мога да повярвам, че това нещо май наближава края си. Стоя така още 5 минути за всеки случай. Връщам се и за пръв път откривам точно това, което искам. Моя малка лична победа.

Остава ми още един кадър за тази нощ. Вече съм доста изморен, а може би има около час преди млечният път да се позиционира добре за него. Малко се чудя дали да не си легна вече. Не… ще почакам още малко. Спокойно си нагласям апарата – схемата с дистанционното вече поне е ясна, така че си стабилизирам статива и правя няколко пробни експозиции. Все още свети една палатка в синьо – хубав акцент. Моята палатка също е тук – втората, която влиза в кадър. Ще трябва и нея да светна. Влизам, будя Вики, но това така или иначе щеше да стане. Намирам нейния челник, пробвам го, но не ми харесва светлината. Оставям моя в палатката, а нейния взимам със себе си. Пак не е достатъчно добре осветена. Отивам и осветявам допълнително с втория челник. Добре е, не перфектно, но задоволително на фона на това колко много вече ме мързи. А млечният път все още не е там където искам. Може би 20-30 минути. Лягам за малко на топло в палатката. Малко по-късно излизам, снимам, прибирам се вече абсолютно умопомрачен, луд и уморен. Трудно ми е дори да мисля, но вълнението ме държи все още жив. Получиха се – сам за себе си изкарах максималното от момента. Може би някой друг, по-опитен и по-добър фотограф би направил много по-невероятни кадри, но аз съм доволен не от крайния резултат. Доволен съм, че имах търпението. Поглеждам часовника – 2:30ч. е. Тези две снимки ми отнеха четири часа и половина. Борба с техниката, с условията, с времето и със себе си. Заспивам като труп, но щастлив и доволен. Заслужава си.

До Планината на Боговете и обратно Ден 1

Отварям очи и в стаята е светло. Проверявам часовника – 8ч. Нямам никакво желание да ставам и се излежавам още тридесетина минути в полудрямка. Когато най-после звъни и алармата, се насилвам да стана. Това май се превръща в правило – винаги преди да тръгна на път спя малко и рядко тръгвам бодър и с готовност. Срещата е в 10ч. на трамвайната спирка зад „Съдебната“, но аз съм изключително моткав, раницата отказва да се стегне сама, а аз хич не й помагам. Осъзнавам, че няма да смогна за срещата и съответно звъня да сменим часа на единадесет. Вики, от другата страна, с готовност приема – не се и учудвам, тя също рядко пристига на време.

Излизам от вкъщи и поемам към спирката, малка разходка преди тръгване, в главата ми звучи Ludovico Einaudi. Звъня на Вики да тръгва и да обмени двадесетина евро по пътя – все пак трябва да имаме малко пари за бирички. Когато пристигам на мястото на срещата, нея, разбира се, още я няма. Няма го и трамвая обаче и няма и изгледи да се появи. Прочитам съобщение, че спирката е временно преместена на „Руски Паметник“. Вики се появява в същия момент и направо я подбирам към новата дестинация. По пътя срещаме неин приятел, който, както се оказва, е качвал Митикас. Поредният човек, който ни предупреждава, че не е съвсем айляк. Някак тези предупреждения започват да ме дразнят малко и подсъзнателно започвам да подценявам все повече тази планина. Откриваме новата спирка, качваме се на автобуса, който обаче ни зарязва някъде по средата на пътя на трамвая – от тук вече трамвая си бачкал, така че трябвало да се прехвърлим. Чудя се дали билетчето, което ползвах в автобуса, ще важи и в трамвая? Защо ли ме съмнява? Добираме се до Княжево, от където дозареждаме с малко храна – аз съм успял и да забравя част от тази, която бях приготвил предната вечер. Автобусът за „Черния Кос“ обаче ще се появи след 41 минути и ние решаваме, че по-бързо ще излезем от града пеш. Може би петнадесетина минути по-късно, залисани в разговор, ни подминава същият този автобус и аз си мисля, че нещо леко ни пречи да излезем от града – и го прави по забавен начин. Такива неща обикновено ме надъхват да направя точно обратното. По пътя стопираме, но е доста неудобно за коли да спрат и да ни вземат, за това не си даваме много зор. В един момент казвам на Вики направо да си стопираме от нашето място, защото според мен тук няма смисъл. Тя обаче вдига ръка, ей така, през оградката на тротоара и непосредствено след нейния добронамерен жест спира кола… Хоп – шамарче и то за моя сметка. Яко.

Качва ни млада двойка от Радомир, които се прибират вкъщи при малкото си дете. Те, разбира се, както повечето коли, които човек хваща на юг от София, ще ни метнат до разклона за Перник. Не говорим много, предимно им разказваме на къде сме се запътили, но нищо конкретно. Свежарки са обаче и им личи. Бързо стигаме „Ускорителя за елементарни частици“ и те ни оставят.

Няма и десетина минути по-късно ни спира втора кола – кара една девойка. Ще ни метне до разклона за Радомир… Бре, всичко води към Радомир днес. Не си говорим особено много, може би вината е в мен, все пак изглеждам като отявлен член на Ал-Кайда, и за това Вики се обажда с някакъв въпрос свързан с автостопа от задната седалка. Оказва се, че нашата шофьорка качва стопаджии за пръв път. Дейба, току-що се почувствах малко тъпо. Ние дори не говорим, сигурно не е особено очарована от преживяването. Разговор все пак започва и аз в един момент даже малко прекалявам като й разказвам какви леко крайни хора са ме возили – пак в грешна посока поемам. Вики обаче й дава шоколадова бисквитка, така че сякаш всичко е точно. Разделяме се с добро настроение – нашето поне със сигурност.

Чакаме известно време на разклона и ни спира камион. Хвърляме раниците отзад в товарното и се нареждаме до шофьора. В първия момент ми е малко трудно да преценя що за птица е. Косата му е сравнително дълга, сребриста, едър е, но не дебел определено. Налично е шкембе обаче, което е съвсем нормално за неговата възраст – 50-60 години. До тук нищо особено, за това се вглеждам в очите. При по-възрастните хора е малко по-трудно да съдиш по очите, особено ако са си поживели (защото има и много, които хич не са живели, техните очи са лесни за четене). Тези малко ме затрудняват за момента, но все пак не изглеждат лоши. Въпреки това съм малко нащрек. Все пак Вики е седнала между мен и него, а имам и доста лош опит с шофьори на камиони. Как да е, той кара към Петрич, което е супер – ще вземем доста добро разстояние наведнъж. Нашият човек обаче не е от най-мълчаливите и вместо да ни пита разни неща, директно започва да ни споделя своя филм. Разказва ни, че е от Брезник, разказва ни как се бори с кмета и цялата вече купена община да не се разкопава едно находище на злато, защото това ще скапе цялото градче. Най-смешното и жалкото е, че проекта е на концесия, която взима офшорна фирма и изчислената печалба за 10 години е 8 милиарда пари (не помня каква е точната валута, сигурно Евро). От тях държавата и общината делят по равно едни 1.9%. Ха-ха-ха, просто нямам думи. В чужбина златни находища дадени на концесия носят между 30% и 50% печалба.

Всъщност се оказва, че е голям добряга и бързо ми става симпатичен. Харесва ми светлинката в очите му когато говори за проблемите си и ми харесва, че на неговата възраст (59 години, както той сподели) продължава да прави нещо за добруването на мястото, в което живее – както за него, така и за хората там. С всяка следваща дума ми изглежда все по-адекватен – не човек ерудит, а нещо много по хубаво – човек, който, макар и не толкова начетен, има отличен усет за нещата и не превива врат пред трудностите, нито го е страх да заяви своята позиция по даден въпрос. Някак целият разговор се завърта около неговия живот и той ни разказва доста интересни истории предимно от времето на комунизма. Личи, че е добре запознат както със съвременната, така и с политиката на миналото. Някои от историите наистина ми правят силно впечатление. Например, че когато е бил войник по границата, давали 7 дни отпуск ако заловиш нарушител жив… и 10 дни отпуск ако го заловиш мъртъв. Държавата направо си е насърчавала убийството. Даже разправя за случай, в който заловили едно хлапе на 15-16 години и докато го водили през гората на старшия, един от неговите подчинени предложил да го застрелят. „Това са 3 дни повече! – казал. Ще го пуснем да си ходи и когато се обърне ще го застрелям. После ще изстрелям още един изстрел сякаш е имало предупредителен. В гората сме – никой няма да разбере.“ В крайна сметка спасил момчето, независимо от офертата за тези безценни 3 дни, със сигурност по-ценни от човешки живот. На всичкото отгоре дори не си взели и другите 7 дни, защото се оказало, че родителите на момчето имали връзки и то дори не било регистрирано като задържано на границата. Онзи му опявал още една година за случая и за загубения отпуск.

Тази и още много истории ме карат да се замислям за моите родители и за мен. Аз съм на 25 години, тотално политически неангажиран и съвсем незаинтересован. Този урок по история обаче, от чисто психологическа гледна точка, за мен е безкрайно ценен. Започвам все по-добре да разбирам, защо хората са такива каквито са и защо постъпват по даден начин. Но ето, че аз никога не съм се интересувал. В същото време никой до сега не ми е и разказвал с такава готовност толкова истории от времето на комунизма. Мога ли да виня родителите си? Да, определено. Мисля, че всеки трябва да знае какво се е случвало в миналото – както неговите добри страни, така и неговите лоши. Вики ми казва – „Питай!“ Да, чудесно, но въпросите идват след като човек има известно количество от информация, база. Аз няма как да задавам въпроси без да имам база. Както едно дете отива на училище предимно за да слуша, а не да води беседи, така мисля че и нашите родители не трябва да крият миналото, колкото и срамно да е за тях. Това не би ни спасило или предпазило от нищо – само би ни ограничило в трезвата ни преценка за настоящето и би позволило на едни и същи грешки да се повтарят отново и отново.

Петър Петров – така се казва нашият домакин за урока по история – си мисли, че ни е отегчил, а аз се чудя как да му благодаря. Чувствам се чудесно, изпълнен с нова информация и нови насоки за размисъл. Винаги съм обичал пътуването на стоп, защото от време на време попадаш на тези толкова изключителни за самия момент хора и учиш, учиш, учиш. Повечето от тези, които ме возят никога не бих срещнал никъде другаде, а и да бях, не биха представлявали никакъв интерес за мен. Изключително показателно за това колко много може да научат хората един от друг ако свалят малко бариери.

Пристигаме в Петрич, където се разделяме с Петър по живо, по здраво. Пием по няколко айрана, обсъждайки всичко случило се до момента, а аз ръфам един тутманик. Направо е тутканик – доста бавно върви. Излизаме извън града и аз се отбивам да пикая докато Вики отиде до бензиностанцията. Тя обаче хич не си губи времето и когато изскачам от храстите вече ни чака кола – даже не беше стигнала до бензиностанцията…

Качва ни момък, може би на моите години, който е от Русе. От години живее и бачка като строител в Норвегия. Отива при родителите си в Гърция. Норвегия е място, което много ме влече, но някак усещам, че няма много смисъл да разпитам за там. От съвсем различни светове сме и инфото просто няма да ми е много от полза. Все пак се опитвам да разкарам предразсъдъците и го подпитвам по нещо на фона на леко долната чалга, която звучи от уредбата. Жените били хубави, кинтите били ок, времето не било толкова лошо – това е, което разбирам. Питам го дали се чувства добре там, дали е неговото място. Май не ме разбира какво имам в предвид. Става въпрос за това как ние пътуваме, той съответно „винаги се е чудил на хора като нас, как оцеляват“. Аз му разказвам, че въобще не става дума за оцеляване, а просто за лишаване от някоя и друга глезотийка. Казвам му, че всъщност на човек му трябват изключително малко пари, за да живее, а на път дори може да харчи много по-малко отколкото в града. Отговор: „То в днешно време ако не за кинти, за какво друго да се живее?“ Определено не ме беше разбрал по-рано когато го попитах дали се чувства добре в Норвегия… Знам, че не бих могъл да му обясня, защото той истински вярва в думите си – те са истина за него. Все пак казвам, че човек ако не се чувства добре, колкото и кинти да има те биха били безсмислени. „И ти си прав, и ти си прав“ – не го мисли, но в крайна сметка е прав – можем и двамата да сме прави. Оставя ни на отбивката за Серрес – все пак е пичага и ни направи добро. Да е жив и здрав и дано намери щастие по неговия си начин.

Вече сме в Гърция и даже сме на място, на което вече съм стопирал. Имам доста кофти опит със стопа тук – хората просто нямат тази култура. Те не знаят какво значи палеца на магистралата – мислят ни за луди и често ги е страх. Не мога да ги виня, за това се зареждам с търпение. Противно на очакванията ми обаче съвсем скоро спира кола с полска регистрация. Ех, тази Вики… Друго си е с момиче до теб. Качваме се – отпред двойка на средна възраст. Разменяме няколко реплики на английски и установяваме, че всъщност всички налични в колата сме си от България. Симпатяги – мацката предимно разказва разни истории. Не са точно наши хора, но са живи. Личи им по усмивките. Казват, че били тръгнали за Мелник, ама нещо променили плана и сега отивали към Солун. Утре – не знаели на къде. Евала, наистина са симпатяги. Чудесно е, че вече макар и не толкова млади, могат да тръгнат без посока. Става дума за това, кой с какво се занимава и Вики споменава, че е почти завършила Архитектура, но се занимава с благоустройство на градската среда в едно НПО. Питат мен. Аз отговарям, че уча. Къде, какво? „Всичко - отговарям - любознателен съм. От всичко по много и в най-различни насоки – просто не по академичния начин.“ Честно казано не обичам да отговарям на въпроса с какво се занимавам, защото наистина това са много неща и всички ми доставят изключително удоволствие… Кое по напред? Думичката „академичен“ обаче провокира реакция и не случайно. Дамата е завършила история на изкуството и работи в БАН както и в криптата на Александър Невски, а мъжът й е биолог. Шегуват се, че са алтернативни академици. Малко неловко ми става, защото наистина тона, с който казах, че не уча по академичния начин беше малко подценяващ. Казвам им го. Те обаче нали са симпатяги та даже са почти съгласни с позицията ми. Оставят ни на ръба на Солун с малко инфо за разни плажове долу на юг по път за Олимп. Честно казано, малко се съмнявам да ни допаднат плажовете, но няма значение. Благодарим и се разделяме.

Мястото е малко кофти за стоп – колите летят с двеста и ще им е трудно да спрат. Знаем обаче, че ако някой наистина иска да спре ще намери начин. Някак вече съм забравил притеснението си за стопа в Гърция – дали е защото не бързаме за никъде или защото съм с Вики, не знам. Намираме праскови, които растат точно до пътя. Изглеждат зрели, но са покрити с разни чернилки. Мятам най-чисто изглеждащата на Вики, която я обелва и хапва привидно с кеф. По едно време забелязваме, че някъде на сто-двеста метра зад нас е спрял някакъв автомобил. Чудим се дали е за нас, макар и толкова далеч. Гледаме натам, махаме, но никакъв знак. Продължаваме да стопираме и няколко минути по-късно пак поглеждаме през гръб. Същият автомобил бавничко се придвижва на задна към нас. Малко неадекватно, но решаваме да потичаме до него и да проверим какво става. Явно е спрял за нас… Качваме се – оказва се руснак, както изглежда, с едни много бляскави три златни зъба отпред. Разговорът е изключително забавен. Ние, като деца на новата генерация, си нямаме и понятие от руски освен по някоя друга дума. Почваме се на маймунски. Замислям се за пореден път как ми се иска да знам повечко езици, за да мога да си комуникирам с повече хора на родната им реч. Как да е, човекът ни мята десетина км. по-нагоре по магистралата. Благодарим му на гръцки… ама и ние сме едни.

Тук сякаш мястото е малко по-добро, защото пътят е в ремонт и колите намалят. Вики прави разни маймунджълъци на един пикап и той спира ей така на средата на пътя… Откачалки са малко тия гърци. Говорим си на гръцко-английски и той се навива да ни метне на половината на пътя до Катерини където се отбива. В пикапа има само една седалка обаче и ние се сбутваме, леко един върху друг, на нея. Аз си слагам колан – Вики без. Ама че съм пич… Веднага някак шофьора се отпуска – бях забелязал първо леко неразбиране от негова страна, както и малко смут от факта, че някакви непознати се качват при него. Почти убеден съм, че както той, така и руснака, преди не бяха качвали стопаджии. Супер – ще ги научим. Говорим си на доста базово ниво – в Гърция малко от възрастните хора знаят английски. Повечето – хич. Стигаме до пеаж и той ни обяснява, че не можем да сме двама отпред, но да изглеждаме айляк, че да не предизвикваме излишно внимание. Опитва се да ни предразположи като започва да си пее и леко да танцува с глава на музиката, която звучи от радиото. Ние с готовност подхващаме ритуала. Минаваме без проблем и съвсем скоро той ни оставя на уречения разклон.

Пътят отново е в ремонт, което пак ни е в полза. Слънцето обаче скоро ще залезе и аз се замислям, че може би ще спим някъде наоколо. Не го споделям с Вики – виждам, че тя е супер убедена, че тази вечер ще сме на плаж и предпочитам да си остане така. В крайна сметка и аз предпочитам да се случи така, но още дори не сме стигнали до Катерини. Кола обаче спира съвсем скоро – кара един младеж. Казвам му, че сме за Катерини, той се замисля, а аз добавям, че след това продължаваме към Литохоро. Това се оказва и неговата дестинация. Супер, ей това е късмет. Скачаме в колата.

Димитрис е лекар, анестезиолог, практикуващ от няколко години. Говори английски сравнително добре и можем да водим по-нормален разговор. Разменяме по няколко реплики и правим малко по-дълги паузи мълчание. В един момент осъзнавам как прекалено често му отговарям с “Nice, nice”. Обръщам се към Вики и я моля да ме прасне следващия път, когато отговоря по тоя тъп начин. Бъзикам се, сещайки се, че Борат говори по същия начин и го имитирам. Това моментално чупи леда – Димитрис се оказва фен на Саша Барон Коен, а и аз също му симпатизирам независимо, че е малко крайно брутален на моменти. Започваме да си говорим за кино и вече разговора тръгва супер. Оказва се, че нашият човек отива на купон на плажа, а това е точно мястото към което ние се целихме за деня. Питаме го дали е удобно да ни остави направо там и той с охота се съгласява. Пристигаме по залез слънце, а неговите хора изглеждат свежи, напалили факлички и таман приготвят барбекюто. Запознаваме се с част от тях и присядаме малко по-встрани. Май сме малко а-социални тази вечер. Един от маниаците се оказва скайдайвър – заговаря ме, защото вижда тениската ми. Седмица по-рано бяхме скачали над Ихтиман с Вики, а той явно познаваше всички там. Както и да е, разговорът приключва с това и ние пак си се отделяме. В крайна сметка май сме малко уморени от дългия ден и просто се излежаваме на пясъка и си говорим. Черпят ни с бяло вино, а по едно време се появяват и две ребърца. Мале… супер вкусни са.

Толкова се радвам, че съм жив. Знам, че звучи глупаво да се радвам заради две ребърца, но не това е нещото, което ме кара да се чувствам така. То е просто една прашинка, последната върху голяма купчина насъбрала се вече през деня. Наистина обичам да разглеждам събитията отстрани и да проследя причинно-следствените връзки. На края на деня все пак се озовахме на плажа и то не как – ами на купон със супер симпатяги, които таман започват да свирят приятна гръцка музика. Хапваме и сме доволни. Небето е изпълнено със звезди, пред нас е морето, вълните се плискат, а точно зад нас се намира планината на боговете и връх Митикас. Предполагам, че заспивам с усмивка, защото така се чувствам.